Да ви кажа честно, радвам се, че Тео Ушев не успя да вземе Оскар оня ден. Не заради него самия, макар от първа ръка да знам, че тая награда не му е жизненоважна. Заради нас се радвам: хич нямаше да ни се отрази добре.
Още докато си казваше речта, половината щяхме да се тупаме в гърдите от гордост, все едно сме му държали ръката, докато рисува и насърчително сме го милвали.
Другите пък щяхме открито да киселеем, че и по-хубави илюстрации сме виждали, още цял куп нашенци заслужават признание, а и Академията вече го е обърнала основно на политиканстване.
После първите щяха да се спречкат с вторите и по-радикалната им част да ги обвинят в национален нихилизъм, макар и не с тия сложни думи.
Половината от щастливите щяха да се разграничат от първосигналните патриотари, докато част от скептиците все пак щяха тайно да се радват, че поне малко от малко са започнали да ни забелязват.
Разногласията в редиците на доволните щяха да доведат до тежък дебат за границите на националната гордост по оста минало-настояще (или Шипка- Разград, ако предпочитате), докато другите се изпокарват по чисто художествена линия.
В цялата тая патърдия щеше да стане такава мешавица, че да те е страх да си отвориш фейсбука. Понеже никой не е патриот като самите нас и никой друг не може да изобличава псевдопатриотите и родоотстъпниците, както ние го правим. Ама поотделно.
Измеренията на патриотизма ни са строго лични, почти като вярата във Всевишния.
И парадоксът е, че дори показните патриоти имат нужда да се обединяват, защото определението "патриот" не им стига да се усещат едно.
Та ако Тео Ушев беше спечелил Оскара, много скоро щяхме да го извадим от уравнението като ненужен и да очакваме на общо основание още награди, да страдаме от липсата им, да жалим героичното минало и да мразим всеки нашенец, който не е на нашето мнение.
Сега, като статуетката замина неясно накъде, сме някак си по-щастливи в общата ни споделена недооцененост. Ама Aтанас Далчев си го е казал най-добре в "Към родината":
Страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.
Поради тая причина лично аз (вие несъмнено сте с друго родолюбие) предпочитам да гледам Гришо как губи, защото по този начин хем го чувствам по-близък, хем не ме зарежда с нереалистични очаквания от средата ми, към която той грам не принадлежи така или иначе.
Нищо негативно няма в Наневия ми патриотизъм (нанопатриотизъм май е по-научно).
Аз искам на Вуте да му е зле, не защото го ненавиждам. Не бе, хора, аз така повече ще го обичам! Понеже той като цъфне и върже, мен на кого ме оставя...? Ще се наложи да се гордея с неговите успехи - това добре. Ама като спре с тях - тогава какво правим?
Чакайте, че много го усуках, а вие още от заглавието знаете, че не съм прав и нямате търпение да ми го заявите.
Нанопратриотизмът не е задължително лошо нещо.
Той означава, че във фините си настройки всички ние сме добре калибрирани и си харесваме родината и историята. Великолепна новина в навечерието на националния празник.
И за ДПС важи, и тези спасители на България са искрени в дънните си платки. Проблемът е, че не им вярваме. И не само на тях де, не вярваме на никой, който не е нас, че е способен да е родолюбец като нас - нито на нихилиста, нито на гръмогласника, нито на Тео Ушев или Гришо.
И да бяха живи тия патриоти, които утре ще честваме - и на тях нямаше напълно да им вярваме.
Абе какво говорим - то ние не си вярваме, дорде сме живи, та на друг ли да се доверим?!
