“Дори когато не избирам, аз все пак избирам”. Когато го е казал, вероятно е бил с лула между зъбите. Виждала съм на снимка този мъдрец, Жан-Пол Сартър. Косата му е вчесана (няма по-подходяща дума) толкова перфектно, че не можеш да разбереш къде свършва тя и къде започва главата му. Гледа леко насмешливо изпод философските си очила и сякаш пита: “Други въпроси?”.
Но да се върна на избора. Много ми е важно да се върна на избора, защото новата година започна отдавна, а краят на януари вече ме притиска.
Януари е единственият месец, който всеки път опира дулото в слепоочието ми и заплашително казва “Сега или никога”. По това януари си прилича единствено с понеделника. Но ако след понеделника в нормалните месеци идва вторник и утехата, че можеш да оставиш важните неща за следващия понеделник, то през този месец – януари – нямаш право на обжалване. Не.
Всеки един януарски ден напористо те пита ”Кога”, подканя те “Хайде”. И за всичко това сме си виновни ние и онзи черен списък, който правим в края на старата година в миг на желание да бъдем по-добри, по-здрави, по-всякакви от следващата. Въпросният черен списък шокира с абсурди от рода на: “през следващата година ще започна да спортувам редовно по 3 часа поне 4 пъти седмично!“ или “през следващата година няма да започвам връзки, за които от самото начало знам, че са обречени на куршум в сърцето още след първата седмица", или “през следващата година ще започна да се храня здравословно, този път наистина”.
Нямам сили да го погледна дори този списък. Но най-хубавото е, че имам избор. Мога да взема това противно листче и да го накъсам на парченца, мога и да го изгоря, а после тържествено да пръсна прахта му. Но мога и да облека най–топлите си дрехи, да си сложа сандвич в раницата, да я метна на гърба си и да тръгна към своето по-добро аз. Мога да избера всяка една от възможностите, които ми хрумват. Защото имам право на избор. Познавате ли човек, който е осъзнал пълното значение на вълшебно звучащото ИМАМ ПРАВО НА ИЗБОР? Сигурно да. А познавате ли такъв, който във всяка една ситуация в живота си се възползва от изконното си човешко право на избор? Вероятно не. И за да се убедя твърдо в това, затворих Сартр в книгата и отворих реалността.
Тя е пенсионерка. Има безброй оплаквания от краката, от главата, от сърцето, от матрака, но най-вече от чистача. Всяка сутрин чувам злокобното й виене: ”За нищо не става – жалва се тя, – само парите ни взема”.
Но да допуснем само за миг, че тази възрастна дама се плесва по челото и казва решително: ”Ще събира всички живУщи във входа и ще сложа край на този проблем завинаги”. След няколко дни чистачът е освободен и на негово място идва добра, спретната лелка, която се залавя съвестно за работа и така най-после нашата мила пенсионерка намира покой, като се освобождава от лапите на поне едно свое бреме – мръсотията. Ако предположим обаче, че в този вход отново дойде неподходящ хигиенист, ще стигнем до задънена улица. Стълбите ще са кални и мръсни, а на различни места краката ще се спъват в различни препятствия като торбичка със смет, кофичка от кисело мляко, бурканче от лютеница... Псувните ще зачестят, миризмата ще се усили, а нашата мила пенсионерка ще се поболее.
Драма. Драма. Драма.
Сещам се за две възможности. Едната е след известен период от време този вход да бъде нападнат от плъх-годзила. Другата - всеки да хване по една метличка и да даде своя принос за чистотата на мястото, на което по някаква необяснима случайност живее.
Драма. Драма. Драма.
А драмата става още по-кървава, когато ни пореже истината.
Ние сами избираме да съжителстваме с фасове, големи пластмасови бутилки от бира и евтино вино. Ние избираме да вдишваме въздуха от собствените си боклуци. Ние сами влизаме в задръстванията и оплаквайки се, прекарваме там почти целия си живот. Ние избираме да приемем ежедневието си като присъда, а не като наш личен свободен избор.
А може просто да изберем да се ядосаме! И то не за да се успокоим с напиване. А да оставим гнева да напие всяка частица от тялото ни. Да се разгневим, но така, че кръвта ни да кипне. Да напсуваме мързеливата хигиенистка, да вземем метлата и... "мамка му и боклуци", да изчистим поне едно наше пространство. Да излезем от колата си, да я оставим там – насред задръстването, да си купим колело и да пеем до работа. Да викаме на дуел всеки, който прецаква спокойствието ни. Да искаме обяснение за всяка лъжа, за всяко забравено обещание.
Можем да изберем да се завием през глава или да се сбием с живота. Можем да бъдем всякакви, можем да направим всичко, защото
имаме
право
на избор.
За добро или зло, вярно е и това философско твърдение - “Човек е осъден да бъде свободен”.
А извън философията, литературата и въображението, аз съм поставена пред поредната житейска дилема:
Пресни зеленчуци или хамбургер с много кетчуп и майонеза.
