Империя в упадък

Това, че „в 12 без 5" американският Сенат успя да отърве страната от банкрут трудно може да се приеме за знак, че САЩ са запазили позицията си в глобален мащаб. Най-малкото защото ще гледаме същата мелодрама след три месеца, освен ако Конгресът не приеме дългосрочен фискален план. Това, най-меко казано, е напълно изключено. Краят не е близо, но упадъкът определено е.

САЩ имат съвсем явни симптоми на залязваща суперсила. Нека се обърнем към класическо изследване като „Възходът и падението на великите сили" на Пол Кенеди. Той описва синдром, който се развива в Римската империя, Испания, както и във викторианска Англия - регионалните и глобалните стремежи стават много по-големи от националните възможности.

Недоразширяване

Още през 1987 г. Кенеди пише, че САЩ ще станат поредната жертва на „имперското свръхразширяване", защото „сборът от глобалните интереси и задължения на САЩ днес е много по-голям от възможностите на страната да ги защитава едновременно".

Това изглежда като погрешна диагноза. На първо място, главозамайващите разходи за отбрана след 11 септември 2001 г. не докараха Америка до банкрут, макар да отнеха ценни ресурси. На второ място, на жителите на САЩ им стана тежко от опитите на Джордж Буш - младши да погълне големи части от Близкия Изток. За САЩ е неестествено да е империя и връщането към нейната континентална крепост е почти неизбежен отговор на страховете от свръхразширяване.

Днешната национална подозрителност към международните ангажименти е показателна за залеза на САЩ. Американците не искат да носят на гърба си теглото на глобалното лидерство. Те искат светът, заедно с всичките си искания, просто да се разкара.

За описването на актуалното състояние на САЩ е необходима дума като „недоразширяване". Проблемът не е в прекалено голямото раздаване навън, а в прекалено малкото у дома. Причинител не е твърде амбициозната държава, а непреклонната враждебност към функционирането й.

Политическо заболяване

Кенеди пише, че американските култура и икономика са по-приспособими от други, но това „зависи от наличието на власт, която може да разбира по-мащабните процеси, които действат по света днес". Разправиите в Конгреса - не само през последните дни, а от години насам, показват ясно опасностите от власт, тръгнала в погрешна посока.

Стоенето на ръба на фалита, спирането на федерални агенции, намаляването на бюджетните фондове - това са поредните симптоми на политическо, но и психологическо заболяване.

Републиканците (и далеч не само Чаеното парти), смятат, че федералното правителство е лошо. През 2012 г. републиканският центрист Мит Ромни се кандидатира за президент с платформа, която предвиждаше намаляване на държавните разходи до 20% от БВП - с 2% по-малко, отколкото по времето на апостола на свободния пазар Роналд Рейгън. За да компенсира орязването на данъците, Ромни мислеше да премахне голяма част от федералното правителство отвъд Пентагона.

По този ортодоксален начин разсъждават в едната от двете големи партии на Америка.

На опашката

Междувременно, страната изостава в ключови области, където до неотдавна е била уверен водач.

Националният резерв от човешки капитал се топи, като нивото на езикова и математическа грамотност търпи срив в сравнение с други държави - това показва мащабно изследване на ОИСР. Процентът от младежите зад океана, които се записват в колеж е по-нисък, отколкото е в много други западни страни.

Инфраструктурата също е в лошо състояние, а Китай вече дава почти толкова пари за научни изследвания, колкото и САЩ (а много държави отделят по-голям процент от БВП).

САЩ губят глобалното си лидерство, защото отказват да правят инвестициите, които конкурентите им реализират. В този аспект, републиканците от Конгреса може да са загубили битката, но спечелиха войната.

Президентът Барак Обама прие данъчните облекчения от предшественика си в името на сделка за бюджета през 2011 г. От този момент нататък, той е в отбора на републиканците. Обама така и на намери начин, по който да обясни на американците, че децата им няма да живеят по-добър живот, ако не се променят политическите приоритети.

Кой иска да фалира Америка?

В „Този път е различно: Осем столетия финансово безумие" икономистите Кенет Рогоф и Камерн Райнхарт събират над 70 случая на фалит по държавния дълг през последните 200 години. Най-често, пишат те, в годината на фалита, инфлацията достига до 170%, а икономиката се свива с 4 на сто. С други думи, фалитът е толкова ужасен, че държавите прибягват до него само в случай, че икономически са близо до разпад.

Много от тези страни са клептокрации, посочват Рогоф и Райнхарт. САЩ, от друга страна, има растяща икономика и все още не изпитва недостиг на фискални ресурси. Няма някаква класа, която да тласка страната към фалита. В същото време, Вашингтон беше на една боя разстояние от фалита - заради политици, които не вярваха в правителството и се опитаха да го саботират. За да видят какво ще стане.

Великите сили в миналото са тръгвали надолу в момента, в който не могат да догонят техническия прогрес - като Китай през XV век. Други са станали жертва на инвазия или епидемии. Америка няма нито един от тези проблеми. САЩ е динамична държава, която продължава да привлича имигранти и чрез тях да расте и да се обновява. Тя предлага уникална възможност за лични постижения.

Всички тези положителни аспекти със сигурност означават, че един бъдещ упадък не би бил безграничен. Някои даже смятат, че САЩ могат да оцелеят след такова самонараняване, което би ликвидирало друга нация. Можем обаче да поставим нещата и по друг начин - Америка непрекъснато изпитва собствената си гъвкавост до краен предел.

Чипът май е за смяна

Ако не е епидемия или чужда инвазия, какво ще заличи тази суперсила? Историкът Едуард Гибън твърди, че упадъкът на Римската империя има чисто морални причини - гражданската етика и патриотизмът отстъпили място на егоизма и апатията (които били победени от духовните ценности на християнството).

Американците от епохата на Буш се страхували, че ще минат точно по този път. Това не се случило - все още нацията е подвластна на републиканските ценности. Въпреки това, самите граждани на САЩ вече не гледат на страната си като на национален проект в развитие.

Може би все по-ясните неравенства в обществото са разклатили представите са споделен смисъл и вече американците смятат, че националните ценности могат да бъдат изповядвани само от индивида (а не от групата или колектива). Това на свой ред значи, че ресурсите вече се разпределят между индивиди, което допълнително засилва неравенството. Междувременно, политиците се обръщат към гласоподавателите си като към отделни атоми.

Гибсън, които не вярва в демокрацията, би казал, че американците са станали прекалено големи индивидуалисти.

Може да се извади и друг извод - има много фин баланс между равния старт и неограничените възможности (които са дали на САЩ политическа и икономическа свобода) и усещането за споделено гражданство (което е в основата на практически всички големи успехи на страната). Този баланс е нарушен и даже драми като тази с бюджета няма да доведат до събуждане. Трябва да се пипне дъното, за да се тръгне нагоре... евентуално.