Не звънец, а гонг удари последните дни, когато общественото внимание бе насочено към образованието и в частност финансирането на частните училища. Няма как да остана равнодушна към толерирането им и поставяното им на равна нога със задъхващите се държавни.
Пиша този материал от първо лице на базата на всекидневни наблюдения в столично училище.
На първо място е доста странно да ми се налага да събирам пари от учениците си за хартия и тонер, тъй като няма как да отпечатам контролните им тестове и всички съпътстващи часа упражнения. Всеки път, когато трябва да се изправя пред тях и изпросвам въпросните "подаяния", изпитвам изключително неудобство и срам.
Това не е всичко. Например протеклите през зимата покриви, неработещи физкултурни салони... мога да продължа списъка до безкрай.
За пореден път ни убеждават, че образованието не е приоритет на държавата. Който може, се спасява - изборите са два - в частно училище или в чужбина? Мишлетата напускат потъващия кораб, наречен държавно училище.
И друг немаловажен факт, който все не отчитаме - преподавателският състав е застаряващ, най-младият учител е на средна възраст 40 години.
Къде са младите учители? Стотина души завършват всяка година редовно обучение с квалификация "филолог и учител по български език и литература"?
Задавам въпрос към колегите си, който реторично ще се блъсне в стена от мълчание. Тъй като ми е пределно ясно, че педагогическата правоспособност си остава само на документ и никой след това не поема този път.
И ето как няма никаква приемственост между поколенията. Интересно какво ще стане след като настоящите учители се пенсионират (като голям процент работят в пенсионна възраст и в момента). Това е сериозен въпрос, който никого не тревожи.
Млади учители няма. Те са приятно изключение, когато започват работа по доброволчески програми, заместване или по някаква лична принуда за кратък период.
Убедих се и в неразбирането, което крие учителската професия от страна на обществото. Всички митове се разбиват едва когато се започне работа в училище.
Ниските заплати не са пропорционални на изключителната отговорност, която носи тази професия. Дългите ваканции са само за учениците, учителите са на работните си места, работното време на половин ден е също мит, когато часовете ти започват в 13.30 часа до 19.30 часа, а преди това имаш консултации с ученици и трябва да провериш 200 писмени работи. Но млъкни, сърце...
Разбира се, че заради повсеместната криза, в която се намираме, няма как и образованието да е в цветущо състояние. Но именно в такива икономически трусове излиза наяве равносметката, че държава, която пренебрегва бъдещето си, извършва най-страшното, бавно, но сигурно убийство.
Колкото и страшно да звучи, правдивостта на тази теза може да се потвърди от всеки, прекрачил прага на училище. Лесно е да се законодателства, когато децата ти учат в чужбина или в частно училище. Епикризата е ясна: сегашните управници скъсяват живота на българското образование, държат го на системи и са готови всеки момент да махнат кислородната му маска.
Надявам се гласът ми да не отиде в пустинята на безразличието, защото власт, която зачерква образованието и се опитва по всякакъв начин да го унищожат с политиката си по намаляване на бюджета, рано или късно ще бъде наказана от онези деца, които в момента са в училище.
Те са следващите.
