- За вас се носи една такава история. След прожекция на "Балът" на Еторе Скола в Дома на киното, тогава Дом на кинодейците, Емил Христов се изправил и запитал: "Колко от колегите тук още не сме се самоубили?" Истина ли е, или градска легенда?
- Напълно е възможно да съм казал тази глупост. Като млад бях агресивен.
- Като изключим Рали Ралчев, който през голяма част от времето работи и в Германия, сте единственият постоянно действащ оператор на българско кино. Как се чувствате в тази роля?
- Не се чувствам никак добре. Освен Рали, на терена на игралното кино у нас вече - за моя голяма радост - работи и един от асистентите в предишните ми филми, Крум Родригес. Той има добро бъдеще. Надявам се все повече хора да има, защото колкото повече конкуренция - толкова по-добра е средата за работа.
- Колко важен е операторът за успеха на един филм?
- От позицията на човек, който има 25-26 игрални филма, вече мога да кажа, че не е много важен. Най-важно за един филм е да има добра история, на второ място - да има добри и правилно избрани актьори, и на трето - добър режисьор. Всичко останало - като музика, картина - е съпътстващо.
- На фона на режисьорите ни, които правят по един филм на 8 -10 години, вие снимате постоянно - следователно имате по-добър поглед от всеки друг върху еволюцията на българското кино. Какво се вижда?
- Това е много дълъг и сложен разговор. Страхувам се, че няма да мога да отговоря кратко на въпроса. За тези 25 години е имало и добри моменти, и лоши моменти. Мисля, че последните две години - и настоящата се очертава да върви в тази посока - са от добрите. Тенденцията за навлизане на нови имена я оценявам като положителна. Всякакъв свеж въздух в мазето е добре дошъл. От "Дзифт" нататък за мен почти всичко е положително - появяват се различни, любопитни филми.
- Имало е години, в които работите върху няколко филма буквално едновременно - например серията "Шивачки", "Светът е голям...", "Дзифт". Как става "превключването"?
- Снимачните периоди не се засичат, проблемът е, че понякога започват много скоро снимките, почти без пауза - така беше със "Светът е голям". Въпрос на професионална хигиена е как се изчистваш от единия филм и започваш другия. Но сама трябва да признаете, че няма никаква прилика между отделните филми... Сложно е, понякога дори болезнено да преминеш от една в друга стилистика, други локации. Не мога да дам рецепта.
- Работата преди и след 1989 г. в българското кино - прилики и разлики?
- Във визуално и в професионално отношение няма никаква разлика. Картината е точно толкова важна или точно толкова незначителна сега, колкото е била и преди. В логистиката, в технологично отношение са настъпили доста промени. Но, общо взето, киното - от гледна точка на моята професия - не се е променило през последните 70 години. Едни и същи неща се използват, едни и същи неща са ценни, откакто професионалният кинематограф съществува. Технологични усилия като тези в "Аватар" не ме занимават. Истинското кино, сребърното кино, е съвсем друго нещо.
- Напоследък често се случва да работите с екипи, където сте единственият с голям опит зад гърба си. В "Дзифт" почти всички бяха дебютанти в игралното кино, ето сега Илиян Джевелеков също за пръв път режисира... Заемате ли понякога менторска позиция на снимачната площадка, да ги учите "как стават нещата"?
- Не, опитвам се да не заемам тази позиция. Старая се да предоставям знанията и опита, които съм придобил, при повикване - и само на хора, които имат нужда от тях. Имам лоши спомени от всякакви опити да се държа като човек с големи натрупвания. Ако някой няма нужда от моя опит, ако не покаже тази нужда - не го предоставям. Но в случая не би трябвало да се отнасяте към Илиян или към Явор Гърдев като към хора без опит. Илиян има голям опит в рекламата. Явор Гърдев има огромен опит в боравенето с хора и с драматургия в театрални представления. Да умееш да разказваш история е фундаментално умение в правенето на кино.
- Преди време Георги Богданов и Борис Мисирков - оператори на много успешните документални филми "Георги и пеперудите" и "Проблемът с комарите", ви посочиха като свой учител и вдъхновител. Крум Родригес ("Подслон") също започва като асистент при вас...
- Богданов и Мисирков в случая леко спекулират. Ние имахме случайно запознанство. Бих се радвал много наистина, ако са научили нещо от мен. Не се чувствам учител нито на Мисирков и Богданов, а още по-малко на Крум Родригес. Това са хора с потенциал, с които по някакъв начин животът ме е свързал. Някак си ме ласкае много мисълта да кажат добра дума за мен, но - само толкова. Нямам чувството, че съм им дал нещо.
- Имахте ли амбиции да работите в чужбина?
- Имал съм всякакви амбиции за чужбина. Повечето от тях се оказаха безсмислено младежки. Намирам се тук и сега, не се чувствам зле. Понякога гледам със завист "Оскарите". Но - толкова. Отнасям се към това, че съм роден тук, като към съдба.
- Изобщо как се отнасяте към конвертируемостта на нашето кино - скептик ли сте, или оптимист?
- Ние сме малка, много провинциална държава. Шансът да изнесем каквото и да било е изключително минимален. Понякога успехът се дължи на някакви божествени движения или, с по-проста дума казано - на късмет. В румънския успех, за който често се говори, има много фактори. Румънското кино беше разпознато като любопитно. Те дадоха нещо ново на световния кинематограф, който в този момент имаше нужда от новости. Маркетираха го, Франция им помогна. Продадоха каскада от едни и същи филми, които румънците започнаха да произвеждат с надеждата да имат същия успех като първия им филм (всъщност поне два румънски филма пожънаха големи успехи и множество награди - "Смъртта на г-н Лазареску", 2005, и "Четири месеца, три седмици и два дни", 2007 - б.а.).
- Редно ли е според вас да се протестира за държавно финансиране за кино? Как ще коментирате мненията, че плачът на кинаджиите за субсидии е смешен?
- За мен тези, които казват "докога ще плачат за субсидии", са организирана шайка в интернет. Не коментирам анонимни източници. Ако някой застане с името си - добре, мога да се съглася или да не се съглася с него. Но не и "в нета се говори, че вие сте някакви тунеядци, които само харчат държавни пари". Това просто не е сериозно. Не мога да споря с някакъв нещастник, на когото не знам името. Всяка цивилизована държава трябва да се занимава с това да субсидира изкуството.
- В този спор често се изтъква доводът "в Америка няма субсидии"?
- То в Америка нямат и министерство на културата. Ако този довод го извади някой от министерството, мога веднага да го размажа с обратните аргументи.
- Кое е признанието за кинаджията - наградите, приходите ли, похвалите на критиката ли...?
- За всеки от нас е различно. Има хора, за които боксофисът е нещо много важно. Но боксофисът нищо не означава. Нали не мислите, че филмът "Мисия Лондон" е по-добър от филма "Източни пиеси"? Големите приходи не правят автоматично един филм добър. Парадоксът тук е, че обратното също не е вярно - ако един филм има 300 зрители, това не го прави автоматично шедьовър. Просто има добри филми и лоши филми. Както и това, че Камен Калев си е направил филма без субсидия, не го прави по-хубав или по-лош от другия, който е направен пък със. Трябва да се внимава в обобщенията. Всеки опит да се говори на едро на тази тема е убийствен за малки кинематографии като нашата, където пазар няма.
- Но все пак не е ли от критична важност българската публика да знае, че съществува българско кино?
- Българската публика в момента разбира това и се отнася почтително към усилията на кинематографистите. След големия успех - който аз много адмирирам и го смятам за много важен - на "Мисия Лондон", в момента "Тилт" на шеста седмица разпространение има 110 000 зрители, близо 120, "Стъпки в пясъка" има 46 хиляди на осма седмица. Имайте предвид, че "Дзифт" има 31 хиляди зрители за цялото си разпространение! Тоест виждате, че усилията на всички тези хора дават плод. Но аз отново искам да ви кажа, понеже сте медия, че на нашата територия трябва да има въздух за Димитър Митовски точно толкова, колкото и за Камен Калев. Българският кинематограф допусна голяма грешка в продължение на 15 години - да откаже зрителите от себе си. Но тази грешка в момента се поправя. Неблагоразумието на правителството може да ни попречи да продължим по пътя.
