И така започна броенето от 1 до 12. Всяка година стотици ученици по цялата страна броят. Всъщност крещят, викат като необуздани диваци. Радват се, че завършват средното си образование. Но що за щастие е това. Нима не е неизменна част от нашето съществуване в 21 век.
Лично аз не тръпна в емоции от това завършване.
Този етап ни дава следващо ново начало. Но тези, които вече са го преминали, пак се връщат там, в момента на изпращането на абитуриентите. Не зная защо, може би, за да си спомнят техните отминали години. Или може би, както предполагам, за да видят кой как е облечен, кой с кого ще се снима. За да имат стимул да живеят, да говорят.
На завършването се изсипва целият наш град. Цялото странно общество. За да види, за да чуе, нищо, че всяка година е едно и също. Традицията не се променя. Само хората. Едни с други и пак така...
Но този път и аз сам част от този маскарад. Всички там ще са сложили своите маски, ще пролеят своите сълзи, своите лъжливи думи. Лицемерието е на почит на 24 май. Никой не говори за буквите, за великото дело на Кирил и Методий. Дори няма да се говори, а ще се четат някакви заучени, клиширани текстове, които ги слушам вече 12 години.
Ще се носи знамето, ще го целуваме и защо? От уважение, а през тези години колко сме ругали , псували, мразели учителите. Бягали сме от час, защото "тоя не ме кефи" , "мани я тази лудата" и т.н. Защо сега, когато всичко приключва, ще показваме някакво измислено уважение към всички учители и ръководството на училището.
Та дори ние, учениците, сме двулични по между си. Завиждаме си. Плюем се. Говорим едни за други зад гърбовете си. А сега ще плачем едни за други. Ще си обещаваме, че ще се срещаме, че ще бъдем вечни приятели, че няма да се разделяме никога.
Айде стига. Всеки гледа себе си. Сега ще плачем ли? И да ще слушаме песента на Ивана "Добра среща приятели" и на Тоника "Един неразделен клас". Хората в днешния свят са пропити с егоизъм и лицемерие. Толкова бяхме разделни, че съм имал моменти, в които не ми се е ходело на училище заради съучениците ми .
Да, мога да благодаря на някои от учителите за знанията, които са ни дали. За успехите, които ще постигнем като завършим. Но тези хора сами са избрали професията си. Това е част от живота. Защо трябва да бъдем толкова лицемерни, точно на християнския празник, питам аз? Защото всички това очакват от нас.
Ще правим бал, в заведение, където от памтивека всички празнуват. Ще слушаме музика, ще се кълчим, ще плачем и най вече ще се снимаме - не за спомен, а за фейсбук. Някои ще се напият до безпаметност, други ще се дрогират. Това ли е празникът? Дългоочакваният БАЛ?
Ще минем по една алея и целият ни град, всички наши съграждани ще се съберат, за да ни огледат от глава до пети. Затова трябва да бъдем перфектни на този ден, за да направим добро впечатление на хората.
Момичета да се нагримосат, да си направят обем, да похарчат сума пари на родителите си за една рокля, която няма да им върши никаква друга работа. Дори може и да не остане здрава.
Животът продължава, скъпи мои съученици. Дори, мисля аз, ни очакват много по-хубави, по-щастливи моменти от това завършване. Аз си представям момента, когато видя, че съм приет в университета и то в специалността, която искам. Това е по-красивият, по-важният момент за мен.
А вечерта на бала ще бъде култова, ще тъне в грим и материя. Приказки и сълзи. Обещания и неискрени пожелания. Снимки, снимки и пак снимки. Алкохолни натравяния и чалга. Всичко това ще премине само за няколко часа, след това всеки ще поеме по своя път. Ще живее. Ще бъде .
И нека за всичко научено в училище да кажа едно Благодаря.
