Според мита, за да избяга от остров Крит и цар Минос, гениалният майстор Дедал изработил за себе си и сина си криле от пера, залепени с восък. Дедал предупредил Икар да не лети твърде високо, но той не го послушал, издигнал се твърде близо до слънцето и горещината разтопила восъка. Икар паднал в морето и се удавил.
Като че ли в последните години театралните награди ИКАР, гордо връчвани от Съюза на артистите в България, са тръгнали по стъпките на кръстника си. От година на година опитите за "монументално събитие", "пик на българското творчество", "бляскава церемония" и "грандиозен шоу-спектакъл" (все цитати на председателя на САБ около церемониите през тази и миналата година) категорично остават на ниво "всяка жаба да си знае гьола".
ИКАР-ите вече са доста подценявана и по-скоро присмешлива награда. Пределната предсказуемост както на номинирани, така и на наградени театрали прави събитието меко казано не-интересно. Въпрос на време е то да се превърне в някакво редово слабо представление, което обаче се играе само веднъж в годината.
Причините за този срив най-вероятно са много и комплексни, но ще си позволя да изредя няколко, които според мен са най-важни. Първо. слабият ни театрален афиш е абсолютен факт и който не е съгласен, че качествените, не-обслужващи публиката и дърпащи културата на балкано-ашлашкия ни дух нагоре представления са по-скоро изключения, или почти не се интересува от театър, или има роднина по тези институции, или е просто не особено интелигентен. Слаба ракия - слаба забава, както казваше дядо ми.
Второ - абсолютно непонятният за мен стремеж на организаторите, сценаристите, режисьорите и, предполагам, най-вече на председателя на всяка цена да се правим на оригинални, церемонията да е със страхотна, видите ли, концепция и т.н.... Това води до страхотна пошлотия в крайния резултат; даже вече и не разсмива, а по-скоро отблъсква хората. Българинът, или поне интелигентният българин, вече достатъчно е обръгнал, за да се отвращава от всякаква показна претенциозност, каквато лъха от наградите ИКАР.
И трето - присъствието на почти едни и същи имена сред номинираните и наградените всяка година. И, моля ви, ако сега си мислите - "ами те едни и същи правят добри неща", уверявам ви, това не е така. Просто комисията може да си вдигне задните части и да гледа по повече от 10-11 представления за цял сезон. Също може да излезе и извън София. Нивото на провинциалните ни театри не е впечатляващо, но има находки, ако човек ги потърси.
Въобще, желанието на САБ (който съюз, впрочем, някой знае ли с какво точно се занимава, освен с ИКАР-ите?!) да полее суетата на жалкия ни театрален "елит", както сами се наричат някой режисьори и актьори, става вече повече от нелепо. Върхът на наглостта беше на тазгодишните награди, когато пред Народния театър имаше червен килим, до който номинираните бяха докарани със скъпи автомобили... Без коментар.