След като в четвъртък вечерта творческият колектив към "Шоуто на Слави" лансира кандидатурата на Меглена Кунева, може да се каже, че президентската кампания вече е открита.
Не е трудно да се предвиди и какъв характер ще има - започва голямото лятно политическо шоу и ще завърши с първите есенни слани. Някои от главните участници все още са неизвестни, а за други като Волен Сидеров и победителя от двойката Светослав Малинов-Румен Христов резултатите са в общи линии предвидими. За тях балотажът е розов сън.
Остава да се разбере дали Борисов ще застане срещу Кунева, или ГЕРБ ще номинира друг кандидат, дали Алексей Петров ще внесе допълнителен колорит в спектакъла и кой ще е официалният кандидат на левицата.
Но и без тези параметри на политическото уравнение вече е ясно, че Кунева ще бъде важен играч.
Това впрочем се знаеше още от пролетта, когато тя обикаляше страната в ролята на политик с планове за себе си и държавата. Нейната кандидатура може да направи изборите интересни и дори зрелищни, въпреки че собствената й личност сама по себе си не внушава подобни очаквания. Излъчването й на отличничка, която знае правилните отговори на всички въпроси от конспекта, е благодатно за карикатуристите, но е слабо вероятно с тази академично стерилна харизма тя да омагьоса широките народни маси. За да успее, в платната й трябва да духат други ветрове. И най-вероятно точно на това разчита.
Нейната кандидатура изглежда неутрална и обагрена в политически полутонове. Не е нито чисто лява, нито е изцяло дясна. Тази неопределеност сама по себе си не е пречка да изглежда сериозна. Има интелигентно ляво и интелигентно дясно. Двете си приличат, поради което по ключови теми могат да бъдат взаимно приемливи. Има глупаво ляво и глупаво дясно, които също си приличат в своята пълна взаимна нетърпимост.
Доброто при надпартийните или непартийни кандидатури е, че могат (поне временно) да балансират политически напрежения и да изглаждат конфликти. Лошото е, че по принцип подобни кандидатури издават очаквания за известна политическа инфантилност, а у нас подобни очаквания могат да разчитат на все по-щедра електорална отзивчивост.
Интересното при Кунева е, че точно нейните качества може да се окажат и недостатъци. Биографията й изглежда грижливо градена и прицелена в най-висок държавен пост - доктор по право, депутат, успешен министър в две правителства, еврокомисар с отлични референции и престижни награди. Освен това е от католическо изповедание.
Всичко това някъде другаде би било трамплин към президентско кресло, но у нас то не стига, а може и да вреди. "Образование, тънък глезен, добри обноски, западни езици, къде с тези недостатъци?" - каза наскоро д-р Николай Михайлов. Цитирам го по памет. "Колкото човек е по-прост, толкова по-добре го разбира конят", казва Чехов по съвсем друг повод.
Кунева е абсолютният антипод на Бойко Борисов, което донякъде подсказва и от какви среди ще дойде вятърът в нейните платна.
За разлика от него тя не е self made политик, а по-скоро продукт на амбициозна и търпелива школовка в коридорите и интимно-домашната среда на властта. Но проектът "Борисов" все още не изглежда да е напълно изчерпан. Поради което сблъсък между Отличничката и Генерала (или избран от него човек) би бил несъмнено интересен.
Дали Кунева е автентичен кандидат на имагинерното българско гражданско общество, или е по-скоро политически проект на олигархични структури, опит да се предложи за пред света едно приемливо като поведение и компетенции, познато сред евробюрокрацията, но все пак свое лице? Около този въпрос ще се върти нейната кампания през идните месеци. Ако успее да убеди и едните, и другите, че точно тя е техният кандидат, може да разчита на успех. "Политиката е съавторство", каза самата Кунева в "Шоуто на Слави".
"Политиката е втората най-древна професия и е твърде близка до първата", бил казал Роналд Рейгън. Общото е, че и при двете чувствата се договарят.
Ако се окаже, че предимно някои от споменатите структури припознават Кунева за своя човек, изгледите за успех са по-малки, но все пак реални. В страна, в която комиците дават път и трибуна на политиците, нищо не е невъзможно. Ако тя все пак се окаже истинският кандидат на гражданското общество, можем отсега да аплодираме нейния симпатичен, но неизбежен провал.
Всеки път преди избори политици от най-различни цветове повтарят една и съща фраза с еднотипна интонация, сякаш произнасят най-съкровена мъдрост: "Хората искат промяна." После в изборната нощ социолози, журналисти и политолози повтарят същата оригинална мисъл в минало свършено: "Хората гласуваха за промяна." Но доколко хората са склонни сами да се променят? Те искат да се промени начинът им на живот, но без те самите да се променят. И ако може, без да им се налага да мислят, че от това боли глава. Поради което всеки път гласуват за промяна, която после не харесват. Така промяната се оказва всъщност едно разнолико статукво. Този път изглежда статуквото ще се представи като джендър промяна.
