Тайно помежду си го наричахме Командора - робовладелецът от нашумялата поредица "Робинята Изаура". Военен, на висок пост - нашият баща. Железен.
Думата му на две не се кърши. Задушил майка ни с безкрайните си тиради за добро и зло, за ролята на мъжа и жената в семейството, вменил й усещане за принадлежност към една по-нисша форма на живот, каквато бе според него женското съсловие.
Съвсем не глупава жена, под ежедневния стрес от връхлитащите като урагани назидания от страна на Командора, понякога (не често, но запомнящи се ) прояви на грубянщина и физическо насилие, от красива и борбена жена тя се беше свила до неузнаваемост.
Най-омразни са спомените от вечерните часове, времето в което този велик човек се прибираше в своята обител. Страхът и отчаянието изписани по лицето на мама, ужасът на малкото ми братче, което никога не можеше да бъде сигурно в какво се е провинило.
Колективните ни опити за сплотеност и взаимопомощ винаги се увенчаваха с язвителна критика за нашата нищожност, която единствено неговото благоволение можеше да превърне в смислено съществуване.
Та така, описвайки милата семейна картинка, представете си как двама ученици биха се справили с учебния материал, как биха могли да развихрят въображението си и да позволят на мисълта на познанието да се лее леко, необременявана от сковаващи съзнанието мисли за възпитателен бой с колан - превантивна мярка по отношение на брат ми. На мен ми окълца косата с ножица - за наказание, че съм разговаряла с момче пред кооперацията.
Като естествен отпор, зарязах училище, избягах от дома. 16-годишна, намерих подслон в апартамента на съученик, чиито родители бяха в странство. Изпращаха му средства, той ги умножаваше с търговия - колко дънки, обувки и какви ли не шарении сме продали. Взимах приличен процент, записах вечерно училище, помагах на брат ми, страдйки, че не мога да съм с него. Командора ме беше обявил за ' Persona non grata' . Срам за семейството.
На 18 се омъжих. Той не дойде на сватбата, не позволи и на мама. Брат ми дойде - вече 15-годишен, възмъжал и... не така близък. Да, една сестра винаги усеща промяната, дори когато първоначално тя е невидима за останалите, дори на подсъзнателно ниво.
Горкото момче, не успях да помогна, тук-там подхвърлените фрази, поразително идентични с тези на така ненавиждания първообраз, ме поразиха. Къде остана малкият ми любимец с големи, умни, питащи очи. Очи, сега помръкнали от злоба и ненавист, ясно подчертаващи границата между нормалния човек и човека пагон с промит до безумие мозък.
Мразя твоята мания за величие г-н Пагон! Мразя способността ти да манипулираш.
Провървя ми. Съпругът ми е чудесен човек, имаме две прекрасни деца.
Брат ми се ожени за много красива девойка и превърна живота й в ад. Посещавам ги от време на време, имат едно сладко момченце. При последния ми опит да защитя с нищо не виновната ми снаха, брат ми скочи с думите: "Ти не се бъркай, за да не видиш вратата отвън." - брат ми, малкото ми пораснало братче. Вече глава на семейство.
За съжаление познавам подобни хора! Не, не родители, а едно все още младо момче - военен! Разби живота и психиката ми без въобще да се замисли! Но на него нищо не може да му се каже, единственото което можеш да получиш, ако имаш някакви възражения е пренебрежение, незачитане, "наказание" /да бъдеш вкаран в ред, разбираш ли/. На тези безподобни нарциси грешката никога не е в тях! Да гледам вратата отвън, мм да мерси, честно казано аз и не искам да я гледам от другата страна /вътрешната/, страх ме е и има за какво!