Кибер мързелът на гражданската активност

"Сложи край на културата на изнасилване", "Пребори се с негативните стереотипи за жените мюсюлманки", "Накарай момичетата да харесват кожата, в която са", "Направи улиците безопасни за велосипедисти", "Вдъхнови родителите да оставят телефоните си и да обърнат внимание на децата си", "Спри използването на сълзотворен газ от страна полицията при граждански размирици", "Помогни да спрем самоубийствата на млади хора", "Дай възможност на двойката да определя дължината на "втория шанс" по време на развод"...

Това са все имена на петиции и кампании, които можете да подкрепите днес. Те са една малка част от огромното количество призиви за някакъв вид обществена реакция, които ни таргетират ежедневно.

Нарочно не употребявам думата "атакуват" - още в началото на този текст е важно да уточня, че не приемам тази онлайн форма на гражданска активност като нещо негативно, тъкмо напротив. Във времето, в което пазаруваме, менажираме ежедневието си, поддържаме контактите си и изявяваме себе си предимно онлайн, в огромен, практически неограничен кръг от хора, да споделиш позиция и да подкрепиш кауза в интернет пространството е удобно.

До какво води обаче социално активното поведение, когато е кибер?

Дали ангажираността ни в десетки, а понякога и стотици онлайн каузи всъщност просто не размива чувството ни за отговорност, приспивайки реалната реакция? Какво се случва след клика на одобрение или присъединяване към дадена социално ангажирана инициатива? И всъщност защо този тип публично взаимодействие полека започва да се уморява и да не действа?

Смятам се за активен гражданин. В този смисъл не пропускам да се запозная в детайли с всяка петиция, кауза или фънд рейзинг, който ми се предлага онлайн. Днес можеш да декларираш свое виждане или принадлежност лесно - със специална апликация, която лепва на профилната ти снимка лозунг или някаква символна декорация, с видим в мрежата подпис под нечия инициатива, с организиране на кампания или дори само със статус.

Първоначално онлайн петициите бяха нещо като интернет вариант на туристическите масички, разположени из центъра на града, където хора, заети да решат или поне да обърнат внимание на някакъв проблем, събираха подкрепа във вид на подписи на граждани. Стана по-лесно да си граждански активен - не се изисква нито физическо усилие, нито физическо присъствие, за да демонстрираш позицията си.

Постепенно покрай петициите започнаха да се сформират и обществени каузи. Тяхната идея вече беше по-скоро да се информира обществото за същността и важността на даден проблем и да се предизвика публична и медийна реакция.

В името на разрешаването на заявения проблем  често каузата се обвързва и с някакъв вид финансово дарение. Доколко то се използва правилно и по предназначение, зависи от сигурността на платформата, където е стартирана инициативата и... добрата воля на опериращите с дарението.

В интерес на личната практика, която имам в този род каузи обаче, хората са далеч по-активни в подписването и споделянето на петиции, присъединяването към обявени инициативи и даряването на средства онлайн, отколкото в проследяване на резултатите от тях.

Направих малко и съвсем не представително проучване сред двайсетина от най-активните в социалните мрежи мои приятели. Установих, че между 20, които редовно се ангажират с подобни обществени призиви, едва един на практика се интересува какво се случва след това с тях. За останалите "подкрепата" се е изчерпала с натискането на някоя от следните опции - Like, Join, Sign Up, Donate, Share, Invite Friends.

Къде отива тази информация, кой оперира с нея, колко представителна е тя, как можем да сме сигурни, че изобщо някой отговорен по веригата реално я получава и има предвид, всъщност за повечето хора просто не е важно.

Непрекъснатият онлайн натиск на обществото да се решават "заедно" някакви негови проблеми така е уморил хората, че те предпочитат да маркират социалната си активност с по един клик и мигом да се прехвърлят на нещо друго. Разбираемо е - няма как в рамките на един ден да си еднакво мобилизиран и за спасяване на делфините в Черно море, и за ограничаването на Корона вируса в световен мащаб, и за забраняване на обрязването на жени в Африка или избиването на слонове за слонова кост.

Има едно много интересно проучване на Николай Вуков и Лина Гергова, наречено "Интернет подписките като киберфолклор" (https://www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy7-kiberfolk/item/347-интернет-подписките-като-киберфолклор.html). То разглежда онлайн подписките като запълване на своеобразна ниша в културния контекст, когато "традиционните форми на общуване и културно съпреживяване са се разпаднали, а печатните форми на комуникация (както до голяма степен и тези, предлагани от медии като радио и телевизия) вече не са достатъчни да достигнат степента на обществена мобилизация, която може да осъществи интернет".

Според тях тези петиции не само легитимират обществени кауза като значими, но и са форма на създаване на общност. Тя е въображаема по начин на изява, но реална като действително случване и битуване във виртуалното пространство. За разлика от общностите, които се формират според фолклорната култура, тези нови онлайн кръгове си имат свое различно лице, но също като тях са плод на нуждата някаква група да извърши колективна дейност.

Съучастието е основната движеща сила на тази миниобщност и следователно то разчита на съпричастност, емпатия и съвместни усилия за постигане на обща цел. За разлика от фолклорната практика обаче, активната онлайн група не разчита на някакво едновременно присъствие на едно и също място в едно и също време, а на "моментно мобилизиране и интегриране на съмишленици", както се казва в изследването на Веков и Гергова.

Поради кибер общуването, акцентът тук пада повече върху обозначаването на обединените под една идея, отколкото върху реалната им активизация за осъществяването й.

В същото време обаче точно в тези форми на демонстриране на гражданска активност можем да открием и някои от основните белези на фолклора, такива, каквито ги определя Петър Динеков в своя труд "Български фолклор" - променливост, вариантност, импровизация, масово разпространение, образна и стилова система.

За разлика от фолклора тези съвременни форми на събиране на хора не разчитат на устното предаване, а на кибер разпространението. Те минават граници, обединяват умове, сформирани в различни среди, с различна нравственост и традиции, създават усещане за огромна масовост, която не се влияе от територии и контекст. Задължително императивният тон на посланията на тези най-общо наречени каузи поддържа усещането за активна ангажираност, която на практика не се случва.

Интернет животът на тези подписки обаче върши една много важна работа - съживява и поддържа разхлабените традиционни начини на обмен на информация и емоции в обществото. Самата идея на тези онлайн сформирования е те да се разпаднат, когато поставената цел е достигната.

Смисълът им обаче не е само този - по-важно е усещането на персонално участие и принадлежност, за лично удовлетворение, че като човек и гражданин можеш да влияеш и променяш процеси и нагласи. Фолклорната физиономия е обща, в нея няма конкретни лица.

Тази на съвременните онлайн каузи и петиции обаче държи да се идентифицира именно като многолика, реално създадена от осъзнатото участие на всеки един човек, заявил се като съпричастен. С подпис, мейл, профил в социалните медии или и трите.

Тази лична адресираност на онлайн инициативите ги прави и толкова креативни в начините на привличане на внимание. Хората са уморени от визии и текст. Не им се чете дълго, вниманието им е заето непрекъснато на няколко фронта, концентрацията става все по-невъзможна.

Човеците днес искат да преживяват неща, да съдействат емоционално, чрез видим жест, чрез вид ритуалност или някакво "свещенодейство", което да впечатли. Затова си рисуват сърце на обратната страна на дланта и се снимат така в подкрепа на идеята филмите по телевизията да се излъчват със субтитри за нечуващите хора.

Това е причината да отделят време, за да напишат лично постер, в който да споделят своите определения за "добра детска болница".

Снимай се в гръб срещу насилието, постни си снимка в черно-бяло, за да подкрепиш хората, които се борят с рака, направи си селфи с възрастен човек в името на превенцията на Алцхаймер...

Правим всичко така, както сме инструктирани от невидимата админ структура на предложената кауза. Следваме правилата, вярвайки, че така променяме. И наистина - променяме нагласи, поставяме тема за обсъждане, предизвикваме медиен интерес, хвърляме светлина върху замъглен или неосъзнат обществен или личен казус, помагаме и съчувстваме.

Проблемът е, че и ние спираме дотам. Активността рязко замръзва, когато се изисква физическа активност, реално присъствие в някакво време и невиртуално пространство.

Този нов обществен мързел е провокиран от лесния и доста пълнокръвен кибер живот, който водим. Полека се превръщаме във виртуални хора, които освен че общуват виртуално, работят виртуално и се забавляват виртуално, виртуално и протестират, виртуално се противопоставят. Само дето кибер обществената активност и породеният от нея кибер мързел в крайна сметка всъщност действат само в кибер реалността.

Защото в истинската все още не ядем кибер храна, не ползваме кибер ток и не разчитаме на кибер образа си. Точно в тази разлика трябва да се концентрираме, за да си върнем смисъла от реалната, физическа активност и форма на съпротива.

Иначе рискуваме все повече да гледат на нас като на някакви лениви в действията си и активни в кликанията си кибер точки, от чиято онлайн гражданска позиция нищо не се ражда, нищо не се случва и нищо не се променя.