Истински класически екшън трилър, който акцентира на интелекта, логиката, интуицията и политическата гъвкавост за сметка на силата. Основна заслуга има режисьорът Джон Мактиърнън, който успява съвсем гладко и разбираемо да адаптира за големия екран сложния стил на писане на Кланси. Естествено, важна роля за успеха на филма имат и двамата актьори в главните роли - Алек Болдуин, който изиграва култовия агент на ЦРУ Джак Райън, и Шон Конъри, на който даже шотландския акцент не му попречи да се превъплъти в ролята на съветския капитан-беглец Марко Рамиус. Че даже и получи номинация за “Оскар” за нея.
“Патриотични игри” реално се води продължение на “На лов за Червения октомври”, в което Раян се е оттеглил от ЦРУ, само за да му се наложи отново да се върне след като случайно предотвратява атентат на ИРА в Лондон. Тук вече главната роля е поета от Харисън Форд, а пък Шон Бийн се представя чудесно като вманиачен за отмъщение ирландски терорист.
Джак Райън (отново Харисън Форд) вече се е издигнал до заместник-директор на ЦРУ, който трябва да се справя със конспирация в собствената си агенция и в същото време да се пребори с колумбийски наркокартел. Сам по себе си филмът е по-малко динамичен от предишните два и страда от деветдесетарските екшън клишета, където лошите задължително са южноамерикански наркотрафиканти, изиграни от едни и същи стереотипни актьори. Все пак лентата съвсем не е лоша, а пък Уилям Дефо се представя изненадващо добре като коравия бивш “тюлен” Джон Кларк, който е не по-малко важен герой във вселената на Кланси.
Филмът излиза в деликатно за САЩ време, по-малко от година след атентатите на 11 септември 2001 г. Вероятно това допринася за същественото отклонение в сценария, където арабските терористи са заменени от неонацисти, които искат да разпалят война между САЩ и Русия, за да могат да си направят нацистка супер държава в Европа. Като цяло “Всички страхове” е приет разнопосочно от зрители и критика, но пък се оказва боксофис успех и включва запомнящо се участие на Морган Фрийман. То пък кое ли участие не е запомнящо се при него?
Преминаваме към игрите, където Кланси също е доста тачен. В жанра на стелт шутърите Splinter Cell поредицата е водеща, а пък в Splinter Cell поредицата най-добра е Chaos Theory от 2005 г. Всъщност тя е толкова добра, че дори над 15 години по-късно за много игри е напълно невъзможно да достигнат нейното ниво. С иновативен геймплей, фантастична графика и кооперативен мултиплейър режим, Splinter Cell даде съвсем нова насока на стелт жанра.
През далечната 2002 г. имахме възможност за първи път да се запознаем със Сам Фишър, който през следващите години успя да стане не по-малко известен от култовия Solid Snake от Metal Gear Solid. Първият Splinter Cell предложи за времето си невиждани дотогава графика и стелт елементи, които създадоха основата на всички следващи заглавия от поредицата.
Ако Vegas бе добра, то Vegas 2 бе още по-добра. Продължението макар и да не предлагаше кой знае колко новости, все пак всички те бяха точно на място, а истинското удоволствие бе в множеството възможности за тактически подход към всяка ситуация и карта - дали сами, с приятели или с непознати - винаги бе еднакво забавно.
Седем години след втората част на Vegas излезе Siege, която засега е и последното заглавие от франчайза на Rainbow Six. Тя не представя история и сингъл плейър кампания, като основния фокус е върху кооперативната игра в отбори от по 5 души. Практически свободата и възможностите за справяне с противниковия отбор са неограничени, а дори и след няколко десетки часа игра, все още няма да сте открили как работят всички предмети.
The Division 2 е шутър почти изцяло насочен върху онлайн мултиплейъра със здраво заложени RPG елементи. Разработчиците от Ubisoft се поучиха от противоречивия му предшественик, който излезе през 2016 г. и три години по-късно създадоха игра, в която умното позициониране, тактиката и отборната игра имат най-голяма роля.
