Виктор Пивер (Луи дьо Фюнес) е карикатурен френски индустриалец от 70-те години – расист и шовинист – който се готви да омъжи дъщеря си за генералски син в Париж. Заради сватбата бърза да отпътува в петък вечер заедно с шофьора си Саломон. Пивер решава, че Саломон е прекалено бавен, затова сам сяда зад волана. По пътя обаче претърпяват авария, която забърква Виктор Пивер в история, която ще преобърне живота му.
Несъмнено това е най-добрият филм на Луи дьо Фюнес и режисьора Жерар Ури - наред с „Голямата разходка“ (La Grande Vadrouille, 1966). Най-напред, заради чувството за хумор и заради осмиването на расизма и антисемитизма (заради който Ури е принуден да бяга по време на Втората световна война) – не само във Франция, но и сред евреите и арабите.
На второ място, заради изключителната игра на Луи дьо Фюнес в ролята на претенциозен, арогантен фабрикант-расист, който се преобразява в момента, в който стъпва в еврейския квартал в Париж, и започва да танцува с евреите-хасиди. И на последно място – защото филмът е пълен с изключително смешни и забавни сцени, типични за златната ера на френското кино от 70-те години.
Пивер: Видяхте ли ги, Саломон, негрите имат коли, имат бял Ролс Ройс!
Саломон: Във всеки случай, няма как дъщеря Ви да се омъжи в черен Ролс! Защото мосю си пада малко расист!
Пивер: Расист? Аз ли съм расист, Саломон! Расист? Поне дъщеря ми ще се омъжи за чисто бял мъж! Богат е като мен и е католик – като всички.
Саломон: Е, не като всички, мосю, аз например съм евреин.
Пивер: Вие сте евреин? О! Саломон бил евреин!
Саломон: А чичо ми Жакоб, който пристига от Ню Йорк, е равин.
Пивер: Ама той не е евреин, нали?
Саломон: Напротив.
Пивер: Е, не може цялото Ви семейство да е такова!
Саломон: Напротив.
Пивер: Е, хубава работа. Нищо, де, ще Ви запазя все пак.
Филмът е създаден по иначе мрачния роман на Албер Симонен „Grisbi or not Grisbi“ (grisbi – жаргон за „пари“), като Мишел Одиар прилага златното си правило - когато адаптира книга за филмов сценарий, той преобразува сюжета. Одиар е запазил същността на романа и го е превърнал в страхотна комедия.
„Мексиканецът“ - гангстер, който управлява няколко „бизнеса“ - изживява последните дни на живота си и моли своя приятел, някогашен измамник Фернан Ноден (Лино Вентура) да поеме надзор над бизнеса му, но най-вече – да пази дъщеря му Патрисия. От само себе си се подразбира, че това няма да се случи лесно. Кастингът на този филм е просто изключителен: Франсис Бланш, Лино Вентура, Робер Далбан, Клод Риш, Бернар Блие...
Филмът има доста странна съдба. Когато излиза през 1962/1963 г., е посрещнат твърде резервирано от френската критика (особено в Париж), която намира сценария му за вулгарен – най-вече, заради диалозите, написани от най-добрия френски сценарист (наред с Жак Превер и Анри Женсон) – Мишел Одиар, бащата на Жак Одиар. Френските интелектуалци смятат хумора му за мухлясал, прекалено провинциален, прекалено карикатурен, а режисурата е определена като старомодна. Франция е потънала в „Новата вълна“, две години по-рано е излязъл „До последен дъх“ на Годар, който прави революция в киното, с обещаващия млад актьор Жан-Пол Белмондо и американската актриса Джийн Сибърг, съпруга на Ромен Гари.
Смятат „Стрелящи чичовци“ за вулгарен, защото е заснет от Жорж Лотнер (авторът на „Професионалистът“), който се смята за „млад-стар“ режисьор. Но след смъртта на Мишел Одиар през 1985 г. телевизиите започнаха да излъчват отново филмите му и точно тогава едно ново поколение (моето) преоткри чара и гения на диалозите, написани така, че да паснат на изключителни актьори. С течение на времето този филм стана култов и няма уважаващ себе си киноман, който да не го е гледал.
Известни реплики от филма:
Раул Волфони: Еха, видя ли какво стана? Съвсем спокойно си пееше и изведнъж бам! Счупен нос! Този е напълно луд. Но аз ги лекувам лудите. Такава „рецепта“ ще му изпиша, че... Ще му покажа аз на него кой е Раул. Из цял Париж ще го събират, парченце по парченце, като пъзел. На мен, когато ми писне, спирам да поправям: взривявам, изпарявам, издухвам.
Заснет по време на окупацията на Франция от нацистите, филмът на Марсел Карне излиза едва през 1945 г. Арлети, която изпълнява главната роля, не се появява на премиерата на филма. Тя е в затвора. Защо? Защото е имала любовна връзка с офицер от Луфтвафе. На нея приписват следната фраза: „Сърцето ми е френско, но задникът ми е интернационален!“. Но пред съда Арлети казва: „Ако не сте искали да спя с германците, да не ги бяхте пускали“. Забранено й е да играе в продължение на 3 години.
„Децата на рая“ е абсолютен шедьовър. Той е срещата между поезията и интелигентността с красотата на сюжета, диалозите и сценария. Въпреки че режисурата е тотално овехтяла, актьорското майсторство си остава изключително. Пиер Брасьор (баща на Клод Брасьор) в ролята на Фредерик Льометр и Арлети в ролята на Гаранс играят гениално. Историята се развива в Париж през 1828 г. на стария Boulevard du Temple, който е по-известен като Криминалния булевард заради огромната престъпност в района.
Филмът, разделен на две част, започва с вдигане на завесата над Криминалния булевард, където се събира плътна тълпа, за да гледа представление на актьори, жонгльори и шутове... Гаранс е набедена в кражба по време на представлението. Тя обаче е спасена от безмълвните показания на мима Батист Дебюро. Така започва трудната любов на куртизанката Гаранс, свободна и дръзка жена, и Батист, който не смее да й покаже чувствата си. Намесват се и Натали, дъщерята на директора на театъра, която обича Батист, както и Фредерик Льометр, млад и обещаващ актьор, който започва връзка с Гаранс, макар че тя обича тайно и Батист.
Известни реплики от филма:
Гаранс към Фредерик Льометр: Париж е толкова тесен за хората, които се обичат с такава голяма любов.
Батист: Когато се почувствах нещастен... заспивах... сънувах... Но хората не обичат онези, които сънуват... (усмихва се) затова винаги гледат да ви разтърсят с „история, която ще ви посъбуди“.
Този филм на Трюфо можеше да бъде театрална пиеса. Всъщност, той е вдъхновен от пиесата „Карола“ на Жан Реноар и е заснет по действителната история на Марсел Лейбовиси.
Докато Франция е затисната под нацисткия ботуш, съпругата (Катрин Деньов) на известния театрален режисьор от Монмартр Лукас Стайнер, е поела ръководството на театъра и се опитва да постави нова пиеса. Съпругът й, който официално е обявен за беглец (заради еврейския си произход), всъщност се крие под сцената на театъра, откъдето продължава да работи и да дава напътствия на актьорите си – сред които е Бернар Гранже (в ролята – Жерар Депардийо).
Филмът се впуска едновременно в няколко сюжетни линии: германската окупация и колаборационистите, хомосексуалността, мракобесието, борбата срещу потисничеството, значението на изкуството, истината и лъжата... Завладяващ филм, който носи най-големия зрителски успех на Трюфо.
Филмът е заснет по великолепната книга на Антоан Блонден, който твърдеше, че не бил „алкохолизиран писател, а алкохолик, който пише“. Благодарение на филмовата адаптация по романа му ставаме свидетели на първата среща между Жан Габен и Жан-Пол Белмондо. През 1941 г. Габен напуска окупирана Франция на върха на славата си, за да започне отначало кариерата си в САЩ. Две години по-късно се записва в освободителната френска армия през 1943 г. След освобождението обаче се оказва, че в киното няма работа за някогашната звезда. Почти липсват режисьори и продуценти, готови да работят с него. Едва след срещата си с Мишел Одиар и „Не пипайте парите“ през 1954 г. (когато се запознава с Лино Вентура) Жан Габен успява да си върне звездния ореол във Франция.
Тук до него застава Жан-Пол Белмондо, млад и енергичен актьор, който се е прочул две години по-рано с „До последен дъх“. Срещата между „стареца“ и онзи, когото по-късно ще нарече „Бебел“, е истинско откровение. Двамата актьори се разбират перфектно, достатъчно е да гледате филма, за да почувствате приятелството, което ги свързва. Габен казва на Белмондо: „Момченце, ти си моите 20 години“. Третият човек, на когото филмът дължи успеха си (освен плеядата отлични актьори като Сюзан Флон), е отново Мишел Одиар, който успешно пренася книгата на филмовия екран и прекроява диалозите, така че да паснат на двамата великани на киното.
Известни реплики от филма:
Жан Габен: Мосю Ено, ако тази глупост не се покрива от социалните осигуровки, ще се озовете в сламата!
Жан Габен към Сюзан Флон:
ЖГ: Знаеш ли, моя мила Сюзан, ти си пример за съпруга.
СФ: О!
ЖГ: Ами да, ти имаш само хубави качества. И физически си остана такава, каквато се надявах да бъдеш. Щастие по конец. И да ти призная, ако трябваше да се върна назад – мисля, че отново бих се оженил за теб... Но ти ме подлудяваш.
СФ: Албер!
ЖГ: Подлудяваш ме нежно, грижовно, с любов. Но въпреки това ме подлудяваш!
Имаше един време, когато Ален Делон беше много добър актьор. Беше добър, защото го режисираха правилно. В средата на 80-те години, обаче, когато си повярва, че е гений като актьор, продуцент и режисьор, той забрави един от принципите на Габен (с когото е снимал многократно): „За да направиш добър филм, са нужни 4 неща: добра история, добра история и добра история“.
Вместо това Делон започна да повтаря едни и същи роли неуморно, после се пробва в по-различни, „интелектуални“ филми без особен успех, след това се върна към старите си роли, и акостира в театъра. В крайна сметка сложи точка на филмовата си дейност, като до ден днешен повтаря едно и също: „неговото“ кино си е отишло със смъртта на Лино Вентура и Жан Габен.
Не можем да отречем, че Делон беше блестящ в цяла поредица филми: „Роко и неговите братя“, „Гепардът“, „Вдовицата Кудерк“, „Мелодия от подземието“, „И котката е хищник“, „Самураят“, „Червеният кръг“, „Изгорелите хамбари“ и др.
„Под яркото слънце“ е първият голям успех на Делон. Филмът е чудесна адаптация на романа на Патриша Хайсмит „Мистър Рипли“. Делон е красив, комплексен, отличен в ролята си на измамника. Филмът показва история за тотален макиавелизъм и без съмнение е едно от върховите постижения на френското кино. Разбира се, сценографията изглежда леко поостаряла, но тонът на филма, цветовете му придават великолепно удоволствие. Задължителен за гледане!
Филмът е перфектната анти-донжуановска история. За Бертран Моран (изигран грандиозно от Шарл Дене) жената е центърът на вселена от обсесии и страсти, той желае всички жени. В един момент решава да публикува роман за похожденията си. За мен това е най-добрият филм на Франсоа Трюфо, заедно с „Последното метро“ и „Асансьор за ешафода“.
И тук годините личат в сценографията, но това не е толкова важно. Героят на Шарл Дене прилича много на самия Трюфо, типично за неговите филми. Достатъчно е да гледате филмите му, за да разберете колко важна роля играе „Жената“ и нейната любов. Към този филм изпитвам особена привързаност.
Революцията от май 1968 г. променя цялото общество. Подземният свят също трябва да се трансформира, ако иска да оцелее. Група от петима гангстери решават, че е дошло време да се преквалифицират и да променят модела си. Под наставленията на Шарл Дене решават да правят политика – като се превръщат във „въоръжено крило“ на групировка, чиято идеология се сменя според офертата. Както казва Дене: „ние сме надпартийни“. Започват новата си кариера, като отвличат Джони Холидей с негово съгласие, за да вдъхнат нов живот на кариерата му.
Това е най-хубавата комедия на Клод Льолуш, дори най-добрият му филм – защото не е остарял (с изключение на режисурата). Кастингът е страхотен, сами преценете: Жак Брел, Лино Вентура, Шарл Дене, Алдо Мационе (единственият му добър филм), Шарл Жерар. Както винаги при Льолуш, сценарият е „плаващ“. Разказва сцената на актьорите си, подава им 2-3 важни реплики и ги оставя да импровизират смело. Този филм е истинска класика за киноманите.
Известни реплики от филма:
Активистката: Сталин, роден през 1870, умрял през 1953. Става ръководител на Съветския съюз след смъртта на Ленин през 1924. При това с цената на милиони жертви. Представете си някакъв тип, който няма книжка и кара Ферари с 300 км/ч. И нарочно блъска по десет души на ден. Сталин е джигитът на революцията.
Активистът: Според Троцки, въоръжения пророк, революцията е перманентна. Сталин го е разбирал добре, даже много добре: чак е поръчал до го убият в Мексико.
Алдо: Да, сгази го с Ферарито.
Лино: Алдо! „Джигитът на революцията“ е само метафора!
Алдо: Знаех си аз – къде ти Сталин с Ферари.
Челен сблъсък между двама великани на френското кино: Лино Вентура и Мишел Серо в спиращ дъха трилър под режисурата на Клод Милер и сценарий на Мишел Одиар. Интригата дори не е най-важният коз на филма, в който малко момиче е намерено убито и изнасилено. Всички следи водят към нотариуса Жером Мартино (Мишел Серо), като съпругата му (Роми Шнайдер) също дава колебливи показания.
Филмът е илюстрация на Франция от края на 70-те години, на ревността и любовта. Атмосферата е тежка и мрачна, преведена през диалозите на Одиар. Интригата е претекст за срещата на двама от най-големите актьори на френското кино, които влизат във вербален сблъсък.
Това е един от най-добрите сценарни текстове и диалози на Мишел Одар. След като загуби един от синовете си през 1977 г., той пренесе във филмите си цялата си мъка с умереност и хаплива ирония. Серо се превъплъщава в неговия образ (самият той преживява подобна драма през 1977, когато дъщеря му Каролин умира при автомобилна катастрофа), превръща се в негов двойник, говорител на болката му. Този филм трябва да се гледа заради играта, диалога и режисурата.
Известни реплики от филма:
Адвокат Мартино (Мишел Серо): Посредствените хора се прехласват пред успеха на изключителните. Те аплодират надарените, победителите. Но когато някой от техния ранг постигне успех, това ги влудява.
Адвокат Мартино (Мишел Серо): Курвите са жени, които предлагат много срещу относително малко пари.
Още един филм за Франция от 40-те години. Лентата на режисьора Клод Отан-Лара от 1956 г. е вдъхновена от книгата на Марсел Еме и събира двама от най-добрите френски актьори – Жан Габен и Бурвил.
Мартен е безработен таксиметров шофьор, който работи на черния пазар, за да оцелява. Един ден се налага да пренесе през Париж четири куфара, пълни със свинско месо. Когато разбира, че обичайният му съучастник е арестуван, предлага на напълно непознат (Габен) да му помогне в начинанието. Вместо да помага, обаче, той се оказва напълно неконтролируем и поставя под заплаха целия замисъл.
Филмът е заснет 11 години след края на Втората световна война, като показва французите в доста негероична светлина – далеч от идеалния образ, който генерал Дьо Гол се опитва да наложи. Клод Отан-Лара показва подчинена Франция, в която властват опортюнистите (двамата герои във филма), антисемитите, колаборационистите и страхливците. Това без съмнение е най-добрият филм на Клод Отан-Лора, нихилист и провокатор, който ни поднася малък шедьовър на френското кино.
