Опитите за оригиналност са финансово рисковани, затова най-сигурно е придържането към установените тенденции – колкото и изхабени и краткотрайни да са те. Резултатът е филми за супергерои, адаптации по юношески романи, псевдо-хоръри с тийнейджъри и нецензурни комедии – голяма част от които въобще не са финансово успешни, независимо че са последвали докрай изградената формула на своя жанр.
В момента препълването на пазара с еднакъв тип филми се забелязва най-ясно при комиксовите екранизации. През последните години видяхме десетки такива, за бъдещето са планирани още повече, а част от вече съществуващите са напълно ненужни. Добър пример е филм като последната екранизация на „Фантастичната четворка” от миналата година, който сякаш никой желаеше истински – нито феновете, нито студиото, нито режисьорът. Той обаче беше реализиран от Fox, които притежават филмовите права върху Фантастичната четворка и безуспешно опитват да спечелят от тях.
Гледайте го в Technicolor 3D! Независимо че е заснет без идеята за 3D и е конвертиран впоследствие, важното е, че някои обекти изглеждат сравнително обемни и сравнително по-близо до вас. А клатещата се камера, симулираща някакво усещане за напрежение и замазваща екшън сцените? Често се прекалява с използването й, така че дано не ви прилошее.
Могат да бъдат дадени още доста примери. Конкретно илюзията за трето измерение в киното отдавна вече не е новост, но в съвсем друга графа са лунапарк атракциите в киносалона като въвеждането на аромати, клатещи се седалки, пръскане с водни струйки и други подобни, гръмко назовавани като 4D, 6D и 8D преживяване, често демонстринани чрез специализирани кратки филми, нямащи много общо с киното.
Затъмняването на екрана би трябвало да се използва за внушаване на определено настроение и може да бъде много ефективен прийом. Но ако докато гледате филма, твърде често ви се иска да коригирате настройките на картината, значи нещо не се е получило. Филми като „Огненият пръстен” и „Годзила” (2014) предизвикаха доста оплаквания от зрители заради тъмнината в основни сцени, където просто не се разбира какво точно се случва.
Естествено, в подобни филми обикновено мракът е предназначен просто да прикрие неубедителни визуални ефекти, което ни отвежда към следващия проблем.
В търсене на атрактивна визия и постоянен спектакъл, киното заприличва повече на анимация, в която допълнително са поставени истинските актьори – заснели цялото действие в грийнбокс студио. А дори при огромните възможности на компютърните технологии днес и все по-високите бюджети на филмите, продължават да се забелязват шокиращо посредствени визуални ефекти в скъпи продукции.
Друг път те са използвани само за да направят дадена сцена по-евтина и по-лесна за заснемане, макар че резултатът е и доста по-неубедителен. Все още най-силно внушение успяват да предизвикат филмите, които поставят актьора в естествена среда, не използват твърде много компютърни ефекти и ги комбинират с практически ефекти.
Някои от най-великите филми в историята продължават с часове, но тук говорим не за тях, а за тези, чието екранно време е напълно неоправдано. В търсене на епичност и излишна изчерпателност, дължината на блокбъстърите излиза извън контрол, да не говорим за излизащите впоследствие режисьорски или премонтирани версии, съдържащи още повече излишни сцени.
Например филм като „Властелинът на пръстените: Завръщането на краля” наистина изпита търпението на зрителите с десетина различни заключителни сцени, а скорошния „Батман срещу Супермен” изхаби повечето от 150-те си минути, за да подготви почвата за задаващите се продължения.
Суперпродукциите в киното се пишат от по няколко сценаристи, но очевидно последователността в сюжета просто не е приоритет. Твърде често всякаква достоверност на филма се съсипва от големи дупки в логиката на действието, от нелогични постъпки на героите, от необосновани техни решения в ключови моменти. Става въпрос за пробойни, които сценаристи, режисьори и продуценти много добре осъзнават, но пробутват на зрителите в името на по-бързото развитие на сюжета и избягването на твърде много обяснения и подробности.
Могат да бъдат изтъкнати още доста сценарни проблеми, на които не се обръща достатъчно внимание. Отделна категория са самоцелно скандалните, вулгарни или сексуални сцени, нямащи нищо общо с каквото и да е във филма, но добавят пикантен или шокиращ фактор – и които най-вероятно съществуват, само за да бъдат включени в трейлъра. А като споменахме трейлър...
Не само разкриват твърде много история, но понякога направо я разказват цялата. Случвало се е и да разкрият ключови сюжетни обрати - оказва се, че има множество начини, по които един трейлър може да развали удоволствието от филма.
Все по-често се случва да гледате комедия и най-смешните шеги вече да са ви известни. Или предварително да сте видели най-зрелищните сцени от някой екшън. Трейлърът е изпълнил задачата си да ви „продаде” филма, но в самия филм не е останало нищо интересно за показване. Може би по-лошото е само, когато изгледате филма и осъзнаете, че изцяло са липсвали моменти, загатнати от трейлъра.
Отвратително звучащите чуждици назовават различни форми на филмовите продължения – в едни историята продължава напред, в други се връща назад, в трети разказва за произхода на някой от поддържащите персонажи, в четвърти си е разказана съвсем същата история, само че минимално осъвременена.
Желанието за прикачване на всеки нов филм към позната марка вероятно е неизбежен недостатък, когато киното е преди всичко бизнес. Но още по-лошото е, когато тези продължения и допълнителни истории са изградени без никакво уважение към оригиналния сюжет и вникване в него.
В последните години излизат още и още продължения на „Терминатор” и „Умирай трудно”, които отдавна са изгубили всякаква идентичност и връзка с обичаните предишни издания. А с всеки следващ лош сикуъл или римейк, любовта на феновете към поредицата отслабва и се стига дотам те да молят студиата да оставят любимите им филми на мира.
Също свързано с желанието за безкрайни продължения, но превърнало се в съвсем отделен проблем. Вече е традиция последните части от поредици като „Здрач”, „Хари Потър” и „Игрите на глада” да бъдат разделяни на два филма с цел максимално увеличаване на печалбите, независимо че сценарният материал едва стига и само за една пълнометражна лента.
В печален пример се превърна и „Хобит” трилогията на Питър Джаксън, в която сюжетът на един кратък роман беше разтеглен до три филма и общо осем часа кино чрез доизмисляне на ненужни и неуместни сюжетни линии. Само последните 72 страници от книгата на Дж. Р. Р. Толкин бяха преобразувани в 144-минутната трета част!
Ако едно нещо е станало ясно дотук, то е, че повечето проблеми идват от желанието на продуцентските студиа да диктуват кинопроцеса и да взимат крайните решения. През 70-те, когато те изглеждаха на прага на катастрофа, избраха да предадат властта в ръцете на творците и резултатът беше златен период за Холивуд с филми като „Апокалипсис сега”, „Разяреният бик”, „Кръстникът”, „Китайски квартал” и началото на поредици като „Междузвездни войни”.
Днес движещата сила по-често са изпълнителните продуценти, рискове не се поемат, а творческият аспект е останал на доста заден план – затова когато зрителите търсят по-смело, нестандартно, експериментално авторско кино, Холивуд няма почти нищо, което да им предложи. Но междувременно и най-твърдите тенденции в навиците на аудиторията все някога ще отминат.
