Авантюрата на Клаудия Кардинале в българското кино

Какво прави Клаудия Кардинале в България?

Гостува в „Шоуто на Слави", получава званието почетен доктор на НАТФИЗ, води майсторски клас за студенти от Академията, среща се с Вежди Рашидов и посещава разкопките при столичното Ларго.

Между всичко това тя промотира и нов български филм с нейно участие - продукция, която логично е рекламирана основно чрез присъствието й тук.

Голямата актриса предизвика емоции още с появата си на журналистическата прожекция на филма, довела до едно бутнато кошче за боклук и спречкване между неизвестни лица пред кино „Одеон". Приливът на адреналин не е изненадващ, тъй като моментът е исторически. Музата на Фелини, Висконти, Серджо Леоне и Вернер Херцог не само се е снимала в българска лента, но, както и сама призна, за пръв път играе себе си във филм (е, може и да не е съвсем за пръв път, но нали тя го твърди, а и така написаха вече всички медии).

Иронично обаче, докато в рекламната кампания Кардинале изпълнява главна роля, в самия филм нейната героиня остава странно встрани от всякакво действие.

И служи по-скоро като някакво комично разведряване в една неубедителна, макар и разказана с обич история.

Става въпрос за филма „Имало едно време един уестърн", чието действие се развива в пустинята Табернас в Южна Испания - една от най-емблематичните локации за жанра на спагети уестърните, където през 60-те и 70-те са заснети над 600 уестърна.

От самото начало е ясно, че лентата намига към класическия „Имало едно време на запад" и към целия отмрял жанр на уестърните. Жанрът е (почти) несъществуващ в историята на българското кино, но паразитирането върху западни класики сме гледали и преди - спомнете си само „Пистолет, куфар и три смърдящи варела".

За да стане „Имало едно време един уестърн" още по-амбициозен, той си поставя за цел да бъде странна смесица между документално и игрално кино и насред емблематичния декор да сблъска реални и не толкова реални персонажи.

От самото начало филмът се заема с натрупване на герои и ситуации, които представляват поредица от клишета:

Бягаща от своя страховит мъж майка и нейната дъщеря

- Лошият съпруг, сниман в гръб на приглушено осветление, който зловещо навива музикална кутия с Темата на Одета от „Лебедово езеро". В почти целия филм не прави нищо друго, а публиката го чака да предприеме някакъв реален ход

Западнала туристическа забележителност, пострадала от финансовата криза, и отговарящите за нея псевдо-каубои, отказващи да приемат новите реалности

- Застаряваща актриса, желаеща да се почувства отново значима като си спомни филмовите места от младостта. С две-три закачки с Фелини, Висконти и „Имало едно време на запад" и усмивки за Клаудия Кардинале, която би трябвало да е „себе си"

За да се съберат героите на едно място, бягащата майка по случайност става домакиня на Клаудия, и то именно в уестърн градчето.

Неизбежното сприятеляване между двете е отметнато в две сцени, а влюбването между майката и един от каубоите - изразено чрез дълготрайни разходки в работно време. Индиански глас зад кадър наблюдава героите и мъдрува върху съдбите им, а наяве ги черпи с чай и упоителни вещества.

Цялата схематичност на сюжета е смекчена от същестуващата самоирония и от внушението, че филмът нахвърля клишетата, за да им се надсмее. Но когато никой от героите не добива истинска плътност, случващото се с тях няма как да не се приема равнодушно от зрителя. А и всъщност какво изобщо се случва?

Големият проблем на филма е, че след първоначалното натрупване на персонажи и контекст относно мястото на действието, те така и не влизат в смислено взаимодействие помежду си.

Фигурите са поставени на масата, но не са разиграни.

Кардинале, индианецът, дъщеричката, синът на Хенри Фонда - сюжетът в един момент просто ги изоставя, след като е вложил доста време да ги представи на зрителя.

Основният любовен и ценностен конфликт бива разрешен в нещо като пародия на уестърн дуел, която обаче няма емоционален или хумористичен заряд и също трябва да бъде спасявана - този път чрез точни операторски портрети и детайли.

Дотогава филмът вече е бил няколко фалшиви тревоги (предимно чрез гърмяща класическа музика) и е загубил твърде много време да трупа несъществуващо напрежение, оставяйки зрителя да премисля защо действията на злодея са тотално нелогични и защо малкото случващи се събития изглеждат така самоцелни.

Но изглежда даже някак дребнаво да се посочват такива недостатъци във филм, който просто иска да намигне към друг филм и друга култура, а междувременно, ако успее - да каже и нещо свое.

Дори и в този си вид „Имало едно време един уестърн" не е лишен от смислени послания, ако човек иска да ги потърси.

Филмът може да бъде разглеждан като мека и деликатна подигравка с ментето в киното и живота - тук и градът е декор, и каубоите са менте с пистолети играчки, и лошият е менте и не му стиска, и майката е менте бегълка и менте чистачка. А Клаудия Кардинале може да е истинска, но и да не беше, никой нямаше да забележи - та тя играе картонена фигура на самата себе си, тъй че какво значение има?

Режисьора Борис Десподов и неговия съсценарист и съпродуцент Андрей Паунов познаваме като документалисти, направили заедно и по отделно едни от най-нашумелите и обсъждани документални филми в последните години („Три сестри и Андрей", „Коридор №8", „Проблемът с комарите и други истории", „Георги и пеперудите").

„Имало едно време един уестърн" също е бил замислен като документален, но неговите герои сами са пожелали да живеят в измислена кино реалност и така са предопределили жанра и на филма, и на живота си.

Което не скрива недостатъците им, но поне ги прави една идея по-симпатични.

Новините

Най-четените