В публикация за The Players' Tribune Роналдиньо написа писмо до себе си, когато е на 8 години и тъкмо е загубил баща си. Легендарният магьосник дава съвети на себе си как да се отнася към кариерата, към футбола и към феновете, за да успее. В писмото се говори за времето му с националния отбор на Бразилия, за срещата му с Лео Меси в Барселона и за критиците. А и за баща му, когото губи на 8-годишна възраст, след което брат му става най-големият му герой. Ето какво пише Роналдиньо в писмото си:
„Скъпи осемгодишен Роналдиньо,
Утре, когато се върнеш от игрището, ще има много хора у вас. Чичо ти, приятели на семейството и някои други хора, които няма да познаваш, ще бъдат в кухнята. Първоначално, ще си помислиш, че си закъснял за купона. Всички са там, за да отпразнуват 18-ия рожден ден на брат ти Роберто.
Обикновено, когато се върнеш от мач, мама се смее и се шегува с всички.
Но този път ще плаче.
Ще видиш и Роберто. Ще те прегърне и ще те заведе в банята, за да може да останете сами. Тогава ще ти каже нещо, което няма да разбереш.
„Станал е инцидент. Татко вече го няма. Починал е.”
Няма да можеш да го разбереш. Какво означава това? Кога ще се върне? Как така го няма?
Татко е този, който те научи да играеш с креативност на игрището, този, който ти каза да играеш свободно – просто да риташ топка. Той най-много вярваше в теб. Когато Роберто започна да играе за Гремио миналата година, татко каза на всички: „Роберто е добър, но оглеждайте се и за малкия му брат.”
Татко беше супергерой. Толкова много обичаше футбола, че след като работеше в корабостроителницата през седмицата, през уикенда беше охранител на стадиона на Гремио. Как така никога повече няма да го видиш отново?
Няма да разбереш какво ти казва Роберто. Няма да се натъжиш веднага. Тъгата ще дойде след това. Няколко години по-късно ще разбереш, че татко никога няма да се върне на земята. Но искам да разбереш, че татко винаги ще е до теб, когато си с топка в краката.
Когато си с топка в краката, си свободен. Щастлив си. Почти като слушане на музиката. Чувството, което искаш да предадеш и на останалите, е щастие.
Късметлия си, защото Роберто е до теб. Въпреки че е с 10 години по-голям от теб и вече играе за Гремио, Роберто ще бъде винаги до теб. Няма да ти бъде просто брат, а нещо като баща. А най-вече – твоят герой.
Ще искаш да играеш като него, да приличаш на него. Всяка сутрин, когато тръгваш за Гремио – ще играеш в младежкия отбор, докато Роберто играе при мъжете – ще влизаш в съблекалнята с големия си брат, футболната звезда. А всяка вечер, когато си лягаш, ще си мислиш „Имам късмета да живея в една стая с идола си.”
В спалнята ви няма плакати по стените, само един малък телевизор. Но няма значение, защото няма да може да гледате нито един мач заедно. Когато не пътува с отбора, Роберто ще бъде навън, за да играе още футбол.
Където живееш в Порто Алегре, е пълно с дрога и банди и всякакви подобни неща. Ще бъде трудно, но докато играеш футбол – на улицата, в парка, с кучето си – ще се чувстваш в безопасност.
Да, казах „кучето ти”. Той е неуморен защитник.
Ще играеш с Роберто. Ще играеш с други деца и по-големи момчета в парка. Но накрая всички ще се уморят, а ти ще искаш да продължаваш да играеш. Затова винаги ще водиш и кучето си – Бомбом – със себе си. Бомбом е пес. Истинско бразилско куче. Но дори бразилските кучета обичат футбола. Той ще бъде перфектен за тренировки на дрибъла и уменията ти… а може би и първата жертва на Еластико.
Няколко години по-късно ще играеш в Европа, а някои защитници ще ти напомнят за Бомбом.
Детството ти ще е трудно. Но когато си на 13 г., хората ще започнат да говорят за теб. Ще говорят за уменията ти и какво можеш да правиш с топката. По онова време футболът все още ще е само игра за теб. Но през 1994 г., когато си на 14 г., Световното първенство ще ти покаже, че е много повече от обикновена игра.
17 юли 1994 г., денят, който всеки бразилец помни. В този ден ще пътуваш с младежкия отбор на Гремио за мач в Бело Оризонте. По телевизията ще дават финал на Световното първенство, а един срещу друг ще играят Бразилия и Италия. Да, точно така, „кариоките” ще бъдат на финал на световно първенство за първи път от 24 години. Ще изглежда, че цялата страна е спряла.
Навсякъде в Бело Оризонте ще се вее бразилското знаме. Няма да има други цветове в онзи ден, освен зелено и жълто. На всяко едно място в града ще гледат мача.
Ти ще го гледаш със съотборниците си. Последният съдийски сигнал ще прозвучи при 0:0. Мачът ще стигне до дузпи.
Италия пропуска първата, но същото прави и Бразилия. Италия вкарва. И тогава… идва Ромарио. Стреля вляво… удря гредата… но топката влиза. Всички от отбора започват да крещят.
Италия вкарва и отново всичко е тихо.
Бранко вкарва за Бразилия… Тафарел спасява за Бразилия… Дунга вкарва за Бразилия…
Тогава, ще дойде моментът, който ще промени не само твоя живот, но и тези на милиони бразилци…
Баджо застава зад топката за Италия и пропуска.
Бразилия е световен шампион.
По време на лудостта след мача, ще ти стане ясно какво ще искаш да правиш с живота си. Най-накрая ще осъзнаеш какво означава футболът за бразилците. Ще усетиш силата на този спорт. Най-важното – ще видиш щастието, което носи футболът на обикновените хора.
„Ще играя за Бразилия”, ще си кажеш в този ден.
Не всички ще ти повярват, особено заради начина, по който играеш.
Ще има треньори – добре, де, особено един – който ще ти казва да не играеш по начина, по който играеш. Ще си мисли, че трябва да играеш по-сериозно, че трябва да спреш да владееш толкова много топката и да правиш толкова много финтове. „Никога няма да станеш футболист”, ще ти каже.
Използвай думите му като мотивация. Използвай ги, за да останеш концентриран. И мисли за тези, които играеха красиво – Денер, Марадона, Роналдо.
Мисли какво ти каза татко – да играеш свободно и да играеш с топката. Да играеш с удоволствие. Ще има нещо, което много треньори няма да разберат, но когато си на терена, няма да те интересува. Всичко ще бъде естествено. Преди да си го помислиш, краката ти вече ще са взели решението.
Креативността ще бъде по-бърза от тактиката.
Един ден, само няколко месеца след като си гледал Ромарио да вдига трофея от Мондиал `94, треньорът ти в Гремио ще те викне в офиса си след една тренировка. Ще ти каже, че си получил повиквателна за националния отбор до 17 г. Когато отидеш на тренировъчния лагер в Тересополис, ще видиш нещо, което никога няма да забравиш – ще влезеш в кафенето и ще видиш снимките в рамки по стените – на Пеле, на Зико, на Бебето.
Ще ходиш по същите коридори като тези легенди. Ще седиш на същите маси в кафенето, на които Ромарио, Роналдо и Ривалдо са седели. Ще ядеш храната, която те са яли. Ще спиш в същите общежития, в които са спали те. Когато заспиваш, последната ти мисъл ще бъде „Чудя се кой от героите ми е спал на тази възглавница.”
В следващите четири години няма да се занимаваш с нищо друго освен с футбол. Ще прекарваш живота си по автобуси и тренировъчни игрища. Всъщност – между 1995 и 2003 г. – няма да почиваш и веднъж. Ще бъде много напрегнато.
Но когато навършиш 18 г., ще постигнеш нещо, от което баща ти би бил много горд. Ще дебютираш за мъжкия отбор на Гремио. Единственото неприятно нещо ще бъде, че там няма да е Роберто. Контузия в коляното ще приключи кариерата му в Гремио и той ще отиде да играе в Швейцария. Няма да може да играеш с героя си, но вече си гледал много години Роберто и ще знаеш какво да правиш и как да реагираш.
В дните на мачовете ще вървиш през паркинга, където баща ти е работил през уикендите. Ще влизаш в съблекалнята, където брат ти те е водел като малък. Ще обличаш синьо-черната фланелка на Гремио. И ще си мислиш: „Животът не може да бъде по-добър.” Ще си мислиш, че най-накрая си успял, играейки за родния си град.
Но не тук свършва историята ти.
През следващата година ще изиграеш първия си мач за Бразилия. Ще се случи и нещо смешно. Ще закъснееш за първия си тренировъчен лагер и ще се присъединиш към съотборниците си с ден по-късно. Защо? Защото ще играеш финал с Гремио срещу Интернасионал в турнира Campeonato Gaucho.
За Интернасионал ще играе капитанът на отбора от Мондиал `94 – Дунга.
Ще играеш много добре в този мач. А когато пристигнеш в лагера на Бразилия, съотборниците ти – футболистите, които си гледал на Мондиал `94 – ще говорят за един играе – малкото момче с №10.
Ще говорят за теб.
Ще говорят за това как си финтирал Дунга. Ще говорят за гола, с който ще спечелите трофея. Но не бъдипрекалено уверен, защото няма да ти бъде лесно. Това ще бъде най-важният момент в живота ти. Когато стигнеш до това ниво, хората ще очакват много от теб.
Ще продължиш ли да играеш по своя начин?
Или ще започнеш да пресмяташ? Ще играеш ли на сигурно?
Единственият съвет, който имам към теб, е: Направи го по твоя начин. Бъди свободен. Чуй музиката. Това е единственият начин да живееш живота си.
Играта за националния отбор ще промени живота ти. Изведнъж врати, които никога не си си мислел, че съществуват, ще започнат да се отварят за теб.
Ще замислиш да играеш в Европа, където един от героите ти се доказа. Роналдо ще ти разкаже за живота в Барселона. Ще видиш наградите му, „Златната топка”, купите му. И ще ти се прииска и ти да пишеш история. Ще започнеш да мечтаеш за нещо повече от Гремио. През 2001-ва ще подпишеш с Пари Сен Жермен.
Как да обясня на дете, родено в дървена къща в беден квартал за живота в Европа? Невъзможно е. няма да го разбереш, дори да ти кажа. Ще заминеш за Париж, Барселона, Милано – всичко ще се случи много, много бързо. Някои медии в Европа няма да разберат стила ти на игра. Няма да разберат защо се усмихваш.
Е, усмихваш се, защото футболът е забавен. Защо да бъдеш сериозен? Целта ти е да радваш хората. Ще го кажа пак – креативността преди пресметливостта.
Остани свободен и ще спечелиш световното първенство с Бразилия.
Остани свободен и ще спечелиш Шампионската лига, Ла лига и Серия А.
Остани свободен и ще спечелиш „Златната топка”.
Това, от което ще си най-горд обаче, е, че си помогнал да бъде променен футболът в Барселона. Да бъде променен стилът на игра. Когато пристигнеш там, Реал Мадрид ще бъде най-силният отбор в испанския футбол. Когато си тръгнеш, децата ще мечтаят да играят в „стила на Барселона”.
Слушай ме. Ролята ти ще бъде много по-голяма от само тази на терена.
В Барселона ще чуеш за момче, което играе при младежите. То носи №10, също като теб. Малко е, също като теб. Играе с топката като теб. Със съотборниците ти ще ходите да го гледате как играе за младежите и още в онзи момент той ще бъде много повече от велик футболист. Това момче е различно. Името му е Лео Меси.
Ще кажеш на треньорите да го вземат в мъжкия отбор. Когато пристигне, в Барселона вече ще говорят за него, както говореха за теб в националния отбор.
Искам да му дадеш съвет.
Кажи му „Играй с усмивка. Играй свободно. Просто играй с топката.”
Дори и след като си тръгнеш, стилът на игра на Барселона ще живее чрез Меси.
Много неща се случат в живота ти – някои добри, някои лоши. Но всичко, което ти се случи, ще дължиш на футбола. Когато някой постави под въпрос стила ти или защо се усмихваш, искам да си спомниш нещо.
След като баща ти си отиде, няма да имаш негови видео записи. Семейството ти няма много пари и не притежава камера. Няма да можеш да чуеш гласа на баща си отново или да го чуеш как се смее.
Но притежаваш нещо, с което ще го запомниш. Това е снимка, на която двамата играете футбол. Ти се усмихваш, щастлив си – с топката в краката. А той е щастлив, че те гледа.
Когато дойдат парите и напрежението, и критиките – остани свободен.
Играй, както той то е учил.
Играй с топката.
- Роналдиньо.”
