Какъв по-голям позор от това Германия да те бие със 7:1 на собствения ти футболен храм „Маракана”? „Бразилският футбол е деградирал”, констатира тъжно след този мач Ромарио, световният шампион от 1994 г.
А какво да кажем за Бразилия след ерата на Пеле, увенчана с три световни титли (1958, 1962, 1970)? В продължение на цели пет шампионата този отбор дори не успя да стигне до финала. През 1974 г. завърши едва четвърти, а четири години по-късно отпадна във втората групова фаза, макар и без загуба и при очевиден комплот в мача Аржентина – Перу (6:0). На световното в Испания `82 бразилците бяха сполетени от нещастието на стадион „Сария” в Барселона, когато бъдещите шампиони от Италия ги удариха с 3:2 в един от най-големите мачове в цялата история на футбола, с хеттрика на Паоло Роси. После на мексиканския мондиал Бразилия отстъпи в четвъртфинала срещу Франция (1:1, 3:4 на дузпи), когато Зико изпусна онази проклета дузпа. А откровено дефанзивната схема на треньора Себастиао Лазарони по време на световното в Италия `90 стигна само за класиране на осминафинала, загубен от Аржентина с прочутия гол на Марадона след паса на Каниджа.
Но, в крайна сметка, след това великата Бразилия смогна да се върне на голямата сцена с още две световни титли (1994, 2002), и един твърде мистериозно загубен финал от Франция (1998). Остава да видим дали догодина в Русия новият селекционер Тите ще се окаже способен да занесе световния трофей в Рио.
Какво да кажат горките аржентици? За тях играе най-добрият футболист в света Лионел Меси, но все още не са спечелили нито един трофей с него! Аржентина излезе срещу Германия на последните три световни първенства. Но и трите пъти загуби – с 1:1 и 2:4 при дузпите в четвъртфинала през 2006 г. след пропуските на Аяла и Камбиасо, с 0:4 през 2010 г. в Кейптаун, и с 0:1 във финала на последния мондиал и гола на Марио Гьотце в продълженията. Поколението на Меси игра неуспешно и четири пъти в континенталния турнир „Копа Америка”, като в последния финал срещу Чили именно прочутият аржентинец изпусна една от дузпите, довели до загубата от Чили (0:0, 2:4).
И това далеч не са единствените страдания. Пет пъти шампиони на Южна Америка след втората световна война, аржентинците претърпяват истинска катастрофа на световното през 1958 г. Не и без глупавата постъпка на селекционера Гилермо Стабиле, лишил се по своя воля от звездата на Ювентус Омар Сивори. Напердашени хубаво от Германия (1:3), аржентинците след това берат невиждан срам срещу Чехословакия (1:6), а 10 000 разярени запалянковци искат да линчуват отбора при кацането му в Буенос Айрес.
Сол в раните на привържениците си футболистите сипват и в кампанията си за световното в САЩ `94. Втората унизителна загуба с 1:6, този път срещу Колумбия с Валдерама, Ринкон и Асприля, и то на стадион „Монументал” в столицата, води до още по-позорно участие в бараж срещу първенеца на зона „Океания”. В Сидни мачът с Австралия завършва наравно 1:1, а класирането за световното е изковано след трудна победа 1:0 на реванша с гол на Батистута. Но в САЩ `94 всичко се сгромолясва: първо Диего Марадона е спипан с допинг, а след това идва загубата още в осминафиналите от Румъния (2:3). След двете световни титли от 1978 и 1986 г., след достигането чак до финала срещу Германия (0:1) през 1990 г., подобно представяне е равносилно на провал.
Германците също нямаха много поводи за радост преди световната титла за 2014 г. Триумфът на световното през 1990 г. беше последван от загуба във финала на Евро `92 срещу събрания набързо тим на Дания (0:2), а в САЩ `94 немците отпаднаха безславно в четвърфинала от бойкия тим на България (1:2). Доверието на шефовете в селекционера Берти Фогст се оправда все пак с първото място на Евро `96, но две години по-късно Бундестимът катастрофира лошо на мондиала срещу Хърватия (0:3) и Фогтс стегна куфарите.
Наследи го надхвърлилият 60-те години Ерих Рибек, който се провали още в групата на Евро 2000. Четири години по-късно и Руди Фьолер си подаде оставката, отново след отпадане още в групите на европейското. А на домакинското световно през 2006 г., когато всички очакваха да гледат Бундестима на финала в Берлин, всичко приключи на 500 км по на запад в Дортмунд. Там отборът на Юрген Клинсман отстъпи пред бъдещия шампион Италия (0:2). И едва продължителната и търпелива работа на Йоаким Льов даде резултат през 2014 г. със спечелването на световната титла.
В миналото си Бундестима също е имал неблагополучия, но шефовете на федерацията все са намирали начин да реагират. Така например след световното през 1962 г. легендарният треньор Сеп Хербергер, спечелил осем години по-рано световната титла, е заменен от Хелмут Шьон. С него Германия продължава да бъде велика сила, триумфира като шампион за втори път през 1974 г. Времето му изтича след загубения финал на Евро `76 срещу Чехословакия след дузпи, и последвалото отпадане в четвъртфинала на световното първенство от Австрия (2:3). Наследникът му Юп Дервал първо печели Евро `80, а след това класира Германия до финала на световното през 1982 г., загубен от Италия (1:3). А начело на състава Франц Бекенбауер триумфира като световен шампион през 1990 г.
Испанската родина на едни от най-великите отбори в света – Реал и Барселона, също преживява тежки мигове с националния си тим. След триумфа във финала на Евро `64 срещу СССР (2:1) пред погледа на Франко, испанците трябва да чакат за голям трофей цели 44 години.
Нещо повече – те не се класират за световните първенства през 1970 и 1974 г., няма ги междувременно и на три последователни европейски финали. На мондиала в Аржентина `78 отпаднаха още в групата, а четири години по-късно се червиха от срам като домакини на световното първенство. Набутани по твърде позорен начин от съдиите до втората групова фаза, там испанците завършиха последни в съревнованието с Германия и Англия. А класирането им на Евро `84 стана след скандална победа над Малта с 12:1. Там все пак тимът на Мигел Муньос стигна финала, където падна от Франция (0:2). А на световното в Мексико `86 испанците първо разгромиха Дания (5:1) с четири гола на изумителния Емилио Бутрагеньо, преди да отпаднат на дузпи от Белгия (1:1, 4:5).
Но най-големия си кошмар испанците видяха на живо в квалификациите за Евро `92. Двете загуби от Франция (1:3, 1:2) бяха гарнирани с поражение от Чехия (2:3) и нечуван позор в Рейкявик, където 3854 местни запалянковци видяха сензационна победа на Исландия (2:0). Чак в САЩ `94 Хавиер Клементе представи доста по-сносен състав, но на четвъртфинала в Бостън реферът Шандор Пул не видя как Мауро Тасоти от Италия разбива с юмрук лицето на Луис Енрике, а „адзурите” спечелиха с 2:1. В крайна сметка обаче испанците дочакаха златните си години, в които спечелиха една световна титла (2010) и две европейски (2008, 2012).
Преди да стане световен и европейски шампион (1998, 2000), националният отбор на Франция беше известен със способността си да губи в най-важните си мачове: понякога красиво, друг път по доста тъп начин. В края на 50-години французите разполагат с една удивително силна генерация начело с Реймон Копа, Жюст Фонтен и Роже Пиантони. Сочени като потенциални световни шампиони през 1958 г., в полуфинала с Бразилия при резултат 1:1 се контузва техният Робер Жонке. И тъй като смените не са позволени, „петлите” остават с човек по-малко и губят с 2:5.
На Евро `60, където са домакини, французите изпускат полуфинала срещу Югославия след чудовищна глупост. След като водят с 4:2, те получават три гола само между 75 и 79 минута, и губят с 4:5. А отпадането от България в квалификациите за световното в Чили-62 ги вади за дълго време от големия футбол. Чак поколението, предвождано от Мишел Платини, връща французите в играта. Но на световното през 1982 г. те губят полуфинала с дузпи срещу Германия (3:3, 4:5) в Севиля, макар че в продължението повеждат с два гола. Връх на усилията на тази генерация е спечелването на Евро `84, където французите са домакини.
Другата голяма криза идва няколко години след това, когато Франция не успява да се класира на световното през 1990 г. Решаваща се оказва загубата от Югославия с 2:3 в Белград, макар че „петлите” на треньора Мишел Платини водят с 2:1 четвърт час преди края. Платини подава оставка след Евро `92 и загубата в последния мач в групата срещу Дания (1:2). Наследникът му Жерар Улие пък се прочува със загубата от България на 17 ноември 1993 г., когато в последната секунда Емил Костадинов забива втория гол. Но след ред реформи и създаване на цял мозъчен тръст във футболния център в Клер-Фонтен, французите най-сетне успяват да се нанесат трайно на картата на големите футболни сили.
Във футболната индустрия Англия наистина е велика сила. Само че замисляли ли сте се що за наказание е това да викаш за англичаните, когато се зададе световно или европейско първенство?
Само с титлата от 1966 г., този тим е способен да причини на феновете си дълбоки и непоправими душевни травми. Дори и когато имат боеспособен състав, тези типове винаги намират начин да загубят. В някои случаи това става като при гола с ръката на Диего Марадона на световното през 1986 г., а в други след дузпи срещу Германия. Последното е едно от най-неприятните неща за английските привърженици, но се случи първо в полуфинала на световното през 1990 г., когато Стюърт Пиърс и Крис Уодъл изпуснаха два удара, а след това и на Евро `96, там неточен беше Гарет Саутгейт. Срещу Португалия през 2004 г. видяхме как Дейвид Бекъм праща топката чак на 17-и ред в трибуните, отново от дузпа. Същото стана и на Евро 2012 в двубоя с италианците, тогава грешниците бяха Ашли Йънг и Джо Коул.
И последните два големи футболни турнира не дадоха повод за радост на Англия. На световното през 2014 г. отборът на Рой Ходжсън завърши на дъното в групата си след две загуби с по 1:2 от Италия и Уругвай, плюс постно равенство без голове срещу Коста Рика. На Евро 2016, пак с Ходжсън, всичко приключи най-лошия начин в Ница, където смелчаците от Исландия постигнаха историческа победа с 2:1, макар че Уейн Руни бе открил от дузпа. Дали разочарованията ще продължат и в Русия догодина?
