Понякога е въпрос на минути. Така си мислят всички, чакали линейка поне час на ръба на ужаса заради свой близък или непознат, припаднал на улицата.
За тези случаи всеки чува под една или друга форма - дали ще е припадналият пияница, когото всички подминават, а линейката оставя на улицата, защото не заслужава спешна помощ, щом се е докарал до безпомощно състояние от алкохол.
Или мъжът, чиято смъртна снимка обиколи Facebook, след като линейката беше пристигнала половин час след обаждането, за да констатира смъртта. Или 40-годишната фотографка, която почина, без да дочака свободен екип на "Спешна помощ".
Това са само малка част от случаите, които стигат до медиите. Със сигурност стотици са онези, за които нищо не чуваме.
Сега Министерство на здравеопазването обещава да реши проблема, като предлага идеен проект на стандарт за спешната медицинска помощ - 8 минути срок за случаи с опасност за живота (червен код), 20 минути за относителна спешност (жълт код и вероятна опасност за живота) и зелен код - до два часа, когато се прецени, че няма спешен пациент.
Времето за реагиране се брои от поемането на възложеното повикване от мобилен спешен екип - не от момента на подаването на сигнала.
Какво се разбира от това - че до момента в спешната помощ не е имало критерии, по които да се прецени доколко да бърза линейката. Тоест преценката е била според човека и ситуацията. Следователно, всеки в ситуацията да чака спешна помощ просто е стискал палци лекарите да са разбрали, че положението е на живот и смърт.
Не е ясно това как се променя при тристепенната скала на спешност.
В документа се посочва, че стандартът гарантира оказването на помощ на всички спешни пациенти, независимо от техния пол, възраст, религия, гражданство, националност, местоживеене, социален, здравноосигурителен или здравнозастрахователен статус.
Принцип, който би трябвало да се спазва и в момента - въпреки че дори само преди седмица мъж с либийски произход прекара в тежко състояние дълго време, преди да му бъде оказана медицинска помощ и то след оказан медиен натиск. И след това беше изоставен.
Никъде не се споменава за санкции при закъснение, контрол върху уменията на тези, които преценяват от дистанция състоянието на пациента само по описанието от паникьосани свидетели.
Всъщност към момента стандартът прилича на набор от пожелания, които и досега бяха налице. За съжаление, до превръщането им в реалност, ще има още твърде много случаи, за които се надяваме да не са лични истории, а статуси, видени в нечий Facebook.
Докато продължава да съществува системата на колективна безотговорност при неправилна преценка или фатално закъснение, няма значение колко пожелания ще се подпишат в министерството. Понякога наистина е въпрос на минути.
