17 ноември: Горчивият юбилей

Изтъркули се четвърт век, откакто Любо Пенев пусна онзи магически пас към Емил Костадинов, който изпревари с една милимунда шпагата на Лоран Блан и написа първата глава от най-славната легенда в историята на българския футбол.

България спечели футболното си Ватерло и предизвика разместване на пластовете в европейския футбол. Време за празнуване, ще кажете? И ще сте прави - само че за французите...

В следващите 25 години те спечелиха две световни и една европейска титла, още веднъж играха финал на европейско и омагьосаха света с виртуози като Зидан, Анри, Гризман и Мбапе. Революционираха футбола - дори с мегапроекта "Пари СЖ", ако щете. За нас, българите, обаче чудото от "Парк де Пренс" изобщо не е повод за наздравици, макар че те пак ще са в изобилие и отново ще замъгляват реалната оценка за последствията от онази знаменита победа.

Най-очевидното нещастие, което "Парк де Пренс" докара на българския футбол, е митологизирането на Четвъртите в света и обличането им с власт, във всякакъв смисъл.

Пеневата чета се изроди в Недосегаемите и дълги години на тях всичко им бе позволено. Едни станаха корумпирани кметове, други се отрекоха публично от България, трети яхнаха целокупния българския футбол, за да го доведат до просешка тояга. Всичко им бе позволено и всичко им бе простено. До днес те са Героите от Париж и сега пак ще вдигат тежки чаши. Ще раздават безкрайни интервюта, в които ще ни заливат с пикантни истории как Любо Пенев омайвал мулатка на летището, за да се промъкнат с Костадинов нелегално през границата и кой бил срещнал Лечков по хавлия след мача.

Истината е, че днес те вече не са герои - нищо героично, достойно и мъжко нямаше в поведението им след края на Задругата.

Самите те се постараха да е така - дори с ученическите разправии помежду си за власт, пари и влияние. Малцина се опазиха, дали защото бяха с маргинални функции в отбора на Пенев, дали заради това, че априори бяха отлъчени от Системата. Но дори съдбата на Златко Янков, Емо Кременлиев, Цанко Цветанов, Иво Йорданов, Бончо Генчев, Илиян Киряков, Петър Михтарски и другите "досегаеми" е красноречива за опустошителните процеси, които явлението "Четвърти в света" довлече на родния футбол.

За протокола - от 1998 г. насам, когато онзи тим изпя Лебедовата си песен, националният отбор се класира само веднъж на голям форум (Евро 2004 в Португалия), където записа 3 загуби, при голова разлика 1-9. Междувременно се извъртяха 5 световни и 4 европейски първенства без наше участие - безпрецедентна суша в цялата история на българския футбол.

На домашна сцена падението също не познава граници - фалирали клубове, погубени традиционни центрове, закрити школи и прочие.

Корупция, зависимости, черно тото, скандали, пустеещи стадиони и агитки, превърнати в отряди за бързо реагиране на политическите партии: това днес представлява "А" група, която по времето на Недосегаемите излъчваше полуфиналисти в европейските клубни турнири и раждаше футболисти за най-реномираните клубове на Запад.

Конкуренцията бе убита, за да бъде обслужен интереса на един-единствен богаташ, чийто личен проект превърна българското първенство в копие на гибралтарското, където един клуб спечели 11 от последните 12 шампионски титли. Двата най-големи клуба на България бяха докарани до играчки в ръцете на откровени мошеници и завършени бандити.

Ликвидирано бе и Вечното дерби - това величаво и колосално противостояние, омагьосало поколения българи.

Родило десетки епични мачове, стотици герои, хиляди случки. Превърнало се във футболна метафора за битката между Доброто и Злото. Днес обаче всичко е смътен спомен. Дори тези на стадиона са там заради миналото, никой не вярва в бъдещето.

Празник ли? По-скоро трябва да отлеем под масата за кончината на българския футбол.

Тоталната управленска несъстоятелност на Пеневата чета обаче е само част от Прокобата. "Парк де Пренс" нанесе непоправими щети и в родовата ни футболна памет. Приехме, че всичко започва и свършва с онзи отбор. Зачеркнахме славни поколения, донесли не по-малко радост и поводи за гордост на българина. И по-лошото - обрекохме децата си на посредственост.

Между 1962 и 1974 г. България се класира последователно на четири издания на финалите на световно първенство.

По това време Мондиалът се състои само от 16 отбора, от които 8-9 са от Европа (в зависимост от това дали първенството се провежда на Стария континент или не). Простите сметки показват, че цели 12 години българският футбол е бил в Топ 8 на континента - постижение, което е напълно сравнимо дори с четвъртото място от САЩ'94.

Тогава в българския футбол и по българските стадиони творят артисти като Гунди, Начко Михайлов, Петър Жеков, Димитър Якимов, Георги Соколов, Иван Колев, Никола Котков и др. - все имена, които по нищо не отстъпват на Четвъртите. Все по-малко хора обаче ги помнят; техните подвизи избледняха покрай мъглата от годишнините от "Парк де Пренс", стелеща се из телевизионните студия и скъпите ресторанти. Избледня и споменът за първия "Парк де Пренс" в историята на българския футбол - победата в баража над Франция с 1:0 през декември 1961 г. в Милано, когато страната ни за първи път се класира на голямо първенство. Да сте чули някой да празнува по този повод?

Но пострадаха не само тези преди Тях - в годините след САЩ'94 трева не никне.

Дори поколението на Бербатов, Мартин и Стилиян бе смачкано от прекомерни очаквания и носталгични подсмърчания. Българският футбол си живурка в сянката на онзи грандиозен успех и доброволно се отказва от бъдещето. Всеки нов талант неизбежно пада под напора на сравненията с Четвъртите. Системата не допуска раждането на нови герои, защото нови герои просто не може да има.

Има само спомени, годишнини и от време на време щипка мъгла - като безумната ни проекто-кандидатура за домакинство на Мондиал 2030.

Остава да се надяваме на библейски сюжет - времето само да отмие спомените. И когато вече никой не празнува Годишнината, ще можем най-накрая пак да си спомним колко велика футболна нация сме. И да потеглим към следващия си "Парк де Пренс".