Само един ден стига, за да разберем колко простички са взаимоотношенията във футбола ни. Четем и чуваме как "мърша" управлява футбола ни, как един директор "не бил толкова тъп", а накрая вземе, че се изкаже и Венци Стефанов, а там винаги някой може да бъде нацапан и заклеймен. След някаква си контрола.
Стоичков плюе Боби Михайлов, Орманджиев плюе Майкъла, Пешо плюе Гошо...
Защо рядко чуваме похвали от бивши съотборници, колеги, хора от една и съща гилдия, все пак? Не разбират ли те, че си вадят хляба от тая пуста топка и случващото се около нея? И колкото по-позитивен е имиджът на играта у нас, толкова по-добре ще е и за тях.
Негативизмът се е насадил трайно в мисленето ни, а футболът, както често се случва, е една отлична витрина заради многото камери и микрофони край него. Реално той не идва от играта, която обичаме, а от ежедневието и средата ни. Но се отразява на призмата, през която гледаме и коментираме футбол.
Изказвания на лица като Бандаловски и Пелето, на ръководители като Майкъла, на някогашни фактори като Стиви О, че и на един Христо Стоичков (взривоопасен още с появата пред камера или репортер) веселят сеирджиите, но пълнят средата с кал и негативна енергия.
И при този тон, как да очакваме някой да оцени реално хубавите неща, които се случват? Колкото и да са малко те, има ги.
Стилът на приемане и коментиране на новини у нас е "кво ти пука, всички са маскари" или "само крадат тия", да не говорим, че "всеки мач е уреден" и "тоя винаги е човек на оня".
Така няма да стигнем доникъде. Ха, странно - самото предходно изречение ще предизвика първа реакция (подсъзнателна) в стил "е та ние накъде сме тръгнали"...
