Манчестър Юнайтед уволнява Луис ван Гаал...
Не, не - холандецът си тръгва сам...
Той е мениджърът, фаворит за следващ изгонен.
Под напрежение е...
Юнайтед не е печелил от 8 мача, а в последните 58 дни завърши 6 пъти 0:0, нещо убийствено за философията на клуба. Атаката.
Да, отборът не е на позицията, която се очаква от него.
Да, не е начело, въпреки, че е номер едно по похарчени пари за последните два сезона в Англия.
Да, отпадна и от Шампионската лига.
Но помислете реалистично - защо всички очакваме Юнайтед днес да е като Юнайтед отпреди 10 години.
Или по-точно - като Юнайтед като почти във всяка от последните 20!? Не е реалистично.
Сър Алекс Фъргюсън спечели 13 титли за 2 десетилетия от 1993-а до 2013-а.
Два пъти бе шампион на Европа, загуби още два финала.
Днес, 2 години и половина след отказването му, не сравнявайте Юнайтед с онзи тим.
Няма как стандартите да бъдат задържани. Защото втори Фъргюсън засега няма, и то не само в Манчестър.
Единственият в световния футбол, успял да задържи ниво и поста си в елита за толкова дълго, вероятно ще е Арсен Венгер, но дори и той няма неговите успехи.
Нито Дейвид Мойс, нито Луис ван Гаал, някога ще бъдат сър Алекс.
Нито пък техният Юнайтед имаше шансове да настигне онзи на шотландеца.
Те бяха обречени на постоянни сравнения с несравнимия.
Нормално - след такава епоха на доминация и слава, идва прегрупиране, реорганизация, смяна на генерации, структури, модели на работа.
Затова и феновете, поставени на диетата на нечувани успехи и победи за две десетилетия, станали почти рутинни и ежедневни, днес страдат.
И реагират малко истерично, въпреки че Юнайтед още е само на 9 т. от лидера в класирането.
И остава половината сезон - точно 19 мача.
Сравненията с онзи тим, който мачкаше съперниците безмилостно, са неизбежни.
Но не оставят никакъв шанс на играчите и мениджъра днес.
На феновете не им е лесно.
Но реализмът е важно качество.
Търпението - също.
