Традиционно невинността и добротата се приемат за типични "детски" характеристики, с които артистите изграждат своите персонажи. Не винаги е било така. Средновековните художници изобразяват децата като уродливи възрастни. Причината, разбира се, е догматична – светците и божествата се раждат светци и божества, така че от първия ден следва да бъдат показвани в цялата си строгост и величие. Дучо ди Буонинсеня е един от най-фините майстори на готиката, но и при него образът на Младенеца е каноничен. Това е видно, въпреки ярките цветове и пищните детайли на прочутата му олтарна картина "Маеста", предназначена за катедралата в Сиена.
През Ренесанса бебетата и децата, както и всичко останало, олицетворяват красотата на симетрията и хуманизма – по картините ги виждаме красиви, естествени и реалистични, но винаги заедно с техния покровител.
"Портрет на Аугуст Габриел Годефрой" (1741) e една от многото картини в Лувъра. Художникът Жан-Батист-Симеон Шарден, известен с майсторските си натюрморти, не просто рисува момче от заможен род. На картината на пръв поглед отново е изобразен миниатюрен възрастен. Нещо повече – синът на влиятелен търговец на диаманти само привидно е "зает" с онова, което се очаква от него. Книгата върху масата е затворена, перото е застинало в мастилницата, очите изпод перуката четат старателно и лека усмивка се прокрадва по лицето на момчето. Той играе, защото това основно, първо и най-вече правят децата. "Момчето с пумпала" е знакова картина. От този момент насетне в изкуството децата ще бъдат разглеждани все по-често като самостоятелни същества, вместо като придатъци и мини копия на възрастните. Появяват се десетки семейни портрети, в които ясно е предадена връзката между родителите и техните наследници. Детският свят, интереси и начин на живот стават "нова" територия за изкуството. Тя се разширява по време на Индустриалната революция, когато непосилните условия на труд отнемат детството, а нерядко и живота на деца от ниските класи.
Множество картини запечатват ужаса - от памуковите плантации до мините, деца на 9 години работят по 9 часа на ден. Художниците предават отчайващата бедност на децата, а гласност на проблема дава и новото изкуство на фотографията. Сред най-въздействащите снимки са тези на американския фотограф и социолог Люис Хайн. Известен със заснемането на строежа на Empire State Building в Ню Йорк, Хайн е активист против експлоатацията на детски труд. Неговите потрети на децата - работници във фабрика за стъкло са също толкова, ако не и по-внушителни.
Импресионистите връщат цвета на детството. Авторите от френската школа, начело с Клод Моне, предават емоция, щастие и пъстрота, когато рисуват деца сред красиви природни пейзажи, а след това новатори като Матис и Пикасо тотално преобръщат начина, по който виждаме децата.
Началото на 50-те, Париж и един непокорен ученик, който се държи на "границата на благоприличието" и моралните задръжки. Френската "нова вълна" в киното набира скорост, а "400-те удара" се нарежда сред безсмъртните й символи. Филмът на Франсоа Трюфо се опитва да разбере бунта на подрастващите и лъжите, с които прикриват действията си. Историята представя Антон – момче, тормозено в училище и недооценено вкъщи. Неговата мечта е да избяга. За тази цел Антон краде пишещата машина на втория си баща. Решава да я върне, но е заловен. За наказание момчето прекарва нощта в ареста, където се сблъсква с истински престъпници, а след това е изпратен в поправителна институция на крайбрежието. В крайна сметка Антон успява да избяга и да изчезне безследно... в морето.
Класика в световната белетристика, романът на Харпър Ли е написан през кристално чистите очи на група деца в Американския юг. Това е възвишен, искрен, но и "скандален" за времето си прочит на парещите теми за расовата ненавист, отмъщението и справедливостта. Децата виждат различно от възрастните странния съсед, който никога не излиза. Наблюдават и смелостта на баща им Атикус Финч – адвокат на невинен чернокож младеж по дело за изнасилване. Историята на Ли първоначално е отписвана от издателите като "непродаваема". Замислена като детски роман, книгата се превръща в настолно четиво за милиони възрастни по света и печели "Пулицър". Тайната на успеха се крие именно в неподправения, по детски чист и миролюбив поглед на Ли към действителността, която ни заобикаля.
Another Brick In the Wall, безсмъртната песен на Pink Floyd, няма нужда описание. Този протест срещу диктата на образованието винаги ще бъде химн срещу контрола над съзнанието. Целият албум е изграден през призмата на момчето Пинк. С баща, загинал във Втората световна война, доминантна майка и още по-доминантни учители, героят е вдъхновен от детските спомени на Роджър Уотърс.
През 90-те подрастващите бяха изкушавани от мрачна субкултура на пороци и пълен отказ от добро поведение. Елементите й почти задължително включваха наркотици, алкохол и цигари, секс без предпазни средства, дребни престъпления и "маркиране на територия" чрез физическа разправа.
Филмът "Хлапета" е нелицеприятно, но реалистично отражение на феномена на преждевременната зрялост – това са "децата – възрастни" и тинейджърите от долните класове на гимназията, които сляпо подражават на "големите", докато не дойде време да платят цената. Лентата разказва за всеобщата разюзданост на група младежи, решили да грабят с пълни шепи от живота – те пушат, пият и крадат, ако се налага, правят безразборен секс и наивно вярват, че животът е безкрайна веселба. Докато навън и сред тях върлува епидемията от СПИН.
Детското съзнание вълнува водещата компания за съвременен танц от Белгия Peeping Tom. Хореографите Габриела Каризо и Франк Шартие създават въздействащи спектакли, които играят със забранени теми и изваждат зрителите от комфортната им зона. Едновременно и с реалистични декори, и с наситена психология, творбите им експонират сложната семейна вселена, в която баща е слаб и болен, майката е уплашена и луда, а детето...
"Дете" e спектакъл, който няма да спести неудобните истини за детството, лутаниците между реалността и измислицата, страховете да бъдеш сам и неразбран. Защото пътят на съзряването не предлага само усмивки, шоколадови бонбони и захарен памук. След успехите на първата и втората част от трилогията - „Баща“ (2014) и „Майка” (2016), „Дете“ е една от най-очакваните творби на съвременната сцена за изпълнителски изкуства.
One Dance Week се организира от Фондация „ЕДНО за култура и изкуства“ и е част от програмата на Пловдив – Европейска столица на културата 2019.
