"Днес имаме възможността да променим световния ред, който стана многополюсен заради лишения от принципи, морал, приятели или партньори Запад. Това е историческа възможност да пренаредим нашите взаимоотношения, без намесата на Запада."
С тези думи президентът на Сирия Башар Асад подпечата завръщането си на международната сцена след 12-годишно изгнание.
Миналата седмица той бе посрещнат в саудитския град Джеда от местния престолонаследник Мохамед бин Салман, който допреди няколко години осигуряваше финансиране и подкрепа за различни въоръжени милиции с цел свалянето на Асад от власт.
Двамата се прегърнаха, а топлото им ръкостискане ясно показа, че старите вражди могат да бъдат забравени.
Това бе формализирано от официалното приемане на Сирия обратно в Арабската лига, след като членството на страната бе замразено през 2011 г. заради бруталните репресии срещу протестни движения, които прераснаха в един от най-разрушителните конфликти от Втората световна война насам.
По време на своята годишна среща на върха в Джеда лидерите на 22-те държави-членки на регионалната организация реабилитираха човека, когото някои от тях определяха като военнопрестъпник, а единствените места, където той можеше да се чувства добре дошъл, бяха Москва и Техеран.
Това не е просто символично действие и дипломатически успех за Асад, Иран и Русия, а отразява важна промяна в начина, по който регионалните актьори гледат на реалностите на терен в Сирия и динамиката на отношенията в Близкия изток.
Решението на Арабската лига кулминира процес, започнал през 2018 г., когато режимът на Асад успя да си върне контрола над 60% от територията на страната с помощта на Русия и Иран.
Все пак североизточната част остава под властта на кюрдските сили, зад които стоят САЩ, докато на северозапад и на юг продължават да управляват различни бунтовническо-ислямистки организации, действащи самостоятелно или с подкрепата на външни сили като Турция, Саудитска Арабия и други.
Едно от последствията на дългогодишният кървав конфликт, разместил из основи архитектурата на отношенията в Близкия изток, са 13-те милиона бежанци и разселени - повече от половината население на Сирия в началото на конфликта.
Около 5,3 милиона души са официалните цифри на бежанците, които се намират в съседните държави. Само в Турция са над 3,8 милиона, докато в Ливан са повече от 800 000, a в Йордания - 660 000. Навсякъде те са посрещани враждебно, а големият им брой влияе върху местната политика и икономика.
Например отношението към сирийските бежанци в Турция бе основна тема по време скорошните избори за президент и парламент като класиралият се на трето място в първия тур на президентския вот Синан Оган, който настоява за депортация по един или друг начин на всички сирийски бежанци.
Той се очертава като особено влиятелна фигура на предстоящия балотаж, тъй като именно неговата подкрепа много вероятно ще реши изхода на президентските избори.
В Йордания и Ливан също има подобни настроения спрямо бежанците, което принуждава правителствата да търсят начини за договаряне с Асад и неговите съюзници в Москва и Техеран.
Все пак Обединените арабски емирства поеха първи инициатива за нормализиране на отношенията със Сирия. Още през 2018 г. те отвориха отново посолството си в Дамаск и подновиха дипломатическите контакти с мотивите, че изолацията на Асад само и единствено ще го тласне още повече към зависимост от Иран.
От началото на тази година се появиха и други държави, които по открит начин започнаха да контактуват Асад. Катализатор се оказа опустошителното земетресение в Турция и Сирия, използвано от Дамаск, за да се опита да се освободи от международната изолация и да влезе в контакт не само със западни правителства и хуманитарни организации, но и с други арабски държави
Тогава режимът на Асад направи всичко възможно, за да блокира хуманитарните помощи в посока провинция Идлиб, а тези, които достигаха до Сирия, трябваше да минават през правителствено одобрение - тоест непряко да бъде потвърдена легитимността на режима.
Без съмнение голяма роля изигра и възстановяването на дипломатическите отношения между Саудитска Арабия и Иран. Скоро след това събитие саудитски външен министър посети Дамаск за първи път от повече от десетилетие, а двете държави отново отвориха посолства в своите столици и възобновиха пътническите полети помежду си.
Междувременно Йордания започна своя собствена инициатива за нормализиране на отношенията с Дамаск, която придоби конкретна форма в началото на май.
Тогава в столицата Аман се събраха външните министри на Сирия, Египет, Саудитска Арабия и Ирак, за да обсъдят поетапното реабилитиране на Асад в замяна на някои конкретни ангажименти, включително мерки срещу трафика на сирийски каптагон, който залива държавите в региона, както и гаранции за безопасното завръщане на бежанците.
Финалното решение на Арабската лига е очевидната кулминация на всички тези дипломатически усилия.
Сирия се завръща в организацията с готовност за сътрудничество с останалите по отношение на борбата с тероризма, контрабандата на наркотици, наред с постигане на политическо решение на конфликта в съответствие с Резолюция 2254 на Съвета за сигурност на ООН.
В същото време обаче не се споменава нищо конкретно за автономната област, контролирана от кюрдите или за съдбата на хората в останалите райони под контрола на бунтовници.
По никакъв начин не са адресирани и поне някои от изначалните причини за избухването на войната като корупция на всяко едно равнище, бедност или политическа маргинализация на сунитското мнознство за сметка на управляващото алевитско малцинство около семейството на Асад и неговите приближени.
Действията на арабските държави по тази логика представляват резултат от чист прагматизъм и съобразяване с реалностите на терен, според които режимът на Асад ще остане, а неговите руски и ирански партньори са незаобиколим фактор в региона.
Затова действат на принципа "If you can't beat them, join them" ("Ако не можеш да ги победиш, присъедини се към тях"). В случая това по-скоро би придобило значение на "работи с тях".
За съжаление това е лоша новина за САЩ и Европа, тъй като представя и тенденцията в по-широк план за намаляващо западно влияние в региона и все повече въздигането на все повече регионални сили с достатъчно самочувствие и потенциал да налагат свои правила извън рамката, установена след края на Студената война.
Асад със сигурност няма да стане първи приятел на лидерите, които искаха толкова много да го свалят от власт. Само че той има нужда от международна легитимност за хуманитарна помощ, както и инвестиции за икономическо възстановяване.
Държавите Персийския залив със сигурност виждат това добри възможности за печалба.
